За избора да си учител – Златина Георгиева и „Заедно в час“

Златина Георгиева е роденa в Сандански в семейство на учители и проблемите на образованието и училищните емоции винаги са били част от нейния живот. Мога да я слушам дълго, защото разказва с истински плам за емоциите си в училище. Трябва да я видите, когато си спомня любими случки с учениците си. Или поне да прочетете какво я води към мисията „учител“.  Днес Злати е възпитател в СОУ „Христо Ботев“, с. Горна Малина, а какво я води до този избор, разговаряхме за Под моста.

DSC_0462

ПМ: Как избра да бъдеш учител в „Заедно в час“?

Да бъда учител не е било детската ми мечта, мечтаех да стана журналист. Завърших журналистика в Софийския университет и още в края на първи курс започнах стажове и работа. Бях редактор в списание ‘Grazia’, главен редактор на списание „ОК!“, а последната година и главен редактор на един женски сайт.

Всъщност работата ми на журналист ме срещна с каузата на „Заедно в час“. Когато организацията стартира в България, имах възможност да интервюирам основателката на международната мрежа ‘Teach for all’ – Уенди Коп. Тогава от първо лице, от извора научих повече за организацията, какви са целите, в кои страни по света е, кои са основните проблеми. А Уенди Коп е изключително вдъхновяваща жена, която заразява със своята енергия и ентусиазъм. Така че аз знаех за „Заедно в час“ още от годината на създаване в България и много ме привличаше идеята за това да станеш учител и по някакъв начин (дори да нямаш педагогическо образование) да предадеш своя опит на учениците. Тази идея живееше в мен и просто чакаше подходящия момент да се реализира.

Моментът дойде през пролетта на 2015 година, когато си казах – ок, исках журналистическа кариера, постигнах всичко, което съм искала. Исках да бъда главен редактор, бях главен редактор, и е време за следващото предизвикателство. Кандидатствах за „Заедно в час“, много се харесахме с екипа и колегите и така от септември 2015 година съм възпитател на първи клас в с. Горна Малина. Прекарвам всеки ден с 22-ма сладури.

1ПМ: Как реагират децата, когато видят млад учител?

Много забавно. В началото всички деца ми казваха „како“, което доста забавляваше останалите колеги. Много ми се радват, много ме обичат, рисуват ми непрекъснато рисунки, казват ми колко са щастливи, че съм им госпожа. Когато се появя в коридора, те се втурват да ме прегръщат. Класният им ръководител – г-жа Петкова, е изключителен педагог с дългогодишен опит и моя сериозна опора и подкрепа. Колективът ни е страхотен, директорът е човек, който много се грижи за младите учители. Когато отидох, той ми каза – „Вие сте млади хора и за мен е много важно вие да научите и да си вземете нещо оттук, защото аз няма да си простя, ако са минали две години, без нещо хубаво да се е случило за вас“. За мен беше изключително важно да усещам тази подкрепа.

ПМ: Едно пътуване изиграва много важна роля за решението ти да си учител. Разкажи ни малко повече за него?

Сигурна съм, че и ти също като мен, а и като всеки млад човек, искаш да се развиваш. Научили сме, че училището ни дава една основа, но тази основа трябва да е достатъчно добра, за да те мотивира и сам да продължиш напред, затова се опитвам да се усъвършенствам с различни курсове и семинари. Един от тях беше в Тайланд през лятото на 2014, когато спечелих стипендия от международната програма за млади лидери Peace Revolution, насочена към медитация, толерантност, осъзнатост. Там бяхме 35 човека от различни страни, аз бях единственият представител на България. Прекарахме 3 седмици в Тайланд на един остров с будистки монаси, където имахме уникалния шанс да общуваме и попиваме от различните култури и разбирания за света. В това международно обучение разглеждахме възможностите, които личният стремеж към самоусъвършенстване, толерантността и постигането на вътрешен мир отварят пред младите лидери по света. Всички тогава ни казваха, че това ще бъде преживяване, което ще промени живота ни. На мен в този момент ми беше трудно да го осъзная, но от дистанцията на времето открих, че това е нещо, което много те променя, променя отношението ти към нещата около теб. По същия начин училището и „Заедно в час“ променят отношението ти към нещата, които се случват, към децата, към проблемите.

ПМ: Кое те доведе до „Заедно в час“?

 „Заедно в час“ много ме впечатли с възможностите, които дава за своите учители, защото това е програма, която, от една страна, се грижи за развитието и усъвършенстването на учителите като учители, осигурява им ежемесечни обучения, педагогическа правоспособност съвместно с Пловдивския университет, менторска програма с хора от света на бизнеса – това са все неща, които са нужни за развитието на един млад човек. От друга страна, много ме впечатли каузата. Рядко се замисляме, но децата в малките населени места, в по-бедните райони с по-тежък социален произход имат неравен достъп до образование. И си давам сметка, че това в какво семейство си роден, определя до голяма степен какво образование ще получиш, как ще се развиваш в бъдеще, какво ще работиш, за какво ще мечтаеш, какво ще постигнеш. Това е един цикъл, който трябва да се прекъсне. В рамките на статистическата грешка е процентът на децата, които произхождат от неблагоприятна среда и успяват да постигнат успех, затова трябва да им помогнем.

Дори и да не преобърнем живота им, дори съвсем малко да променим траекторията им, с няколко стъпки да бъде по-различно това, което им се случва, е достатъчно. Да им помогнем да започнат да мечтаят – много ми е важно. Защото децата в по-ограничената среда дори нямат мечти. При тях има три опции за това какво може да се работи в селото и те трябва да изберат една от тях. Те изобщо не си дават сметка, че могат да постигнат нещо различно, ако положат усилия.

3

ПМ: Горна Малина е само на 30 км от София, различен ли е все пак животът там?

В началото наистина много ме изненадваше това, че е близо до София, но все пак е затворена общност. Хората виждат ограничени възможности пред себе си, не осъзнават, че тази близост до големия град може да им донесе позитиви. Когато търсят работа, се оглеждат само за това, което е в селото или в околните села.

Но пък това, че е малко населено място, на мен ми дава страхотна възможност да опозная много по-добре децата и семействата им. Защото аз съм с тях по цял следобед, това са моите деца, познавам семействата им; запозната съм с радостите им, проблемите, понякога влизаш по-дълбоко в ситуацията, отколкото ти се иска.

ПМ: Мечтаят ли децата от малкото селце за някакъв вид миграция?

Различно е. Аз преподавам на 1-ви клас и реално това все още не може да проличи като някакво намерение от тяхна страна. За тях например е подарък, ако ги заведат до София, да речем, за рождените им дни. В общуването ми с по-големите ученици, това, което ме изненада най-много в началото, е, че те нямат амбиции за развитието си. Голяма част от тях просто искат да завършат училище и да започнат някаква работа. Сега имаме колега от „Заедно в час“, която работи с тях и виждам как за няколко месеца вече има прогрес, има развитие, защото опитва да ги накара да осъзнаят потенциала си, да вярват повече в себе си, да знаят, че завършването на училище не е край на образованието и развитието.

ПМ: Какво е отношението на другите учители към теб?

В момента в училище сме трима учители от „Заедно в час“, което е една сериозна заявка за промяна. Всички колеги се отнасят прекрасно с нас, защото, отивайки там, вече има свободно работно място, т.е. директорът кандидатства за учители от програмата и след това оттам намират подходящите за това място. Така че те не се страхуват, че някой от нас може да заеме мястото им. Много е важно да знаеш, че ще има кой да ти помогне. Аз знам, че мога да се допитам до тях за съвет и ако почукам на нечия врата, никой няма да ме отпрати.

ПМ: Какво те мотивира да си учител?

Винаги най-важното за мен е да правя смислени неща. В началото и по време на Лятната академия на „Заедно в час“ не вярвах, че това ще е най-голямата ми мотивация, но сега със сигурност знам, че това са децата. За мен „Заедно в час“ е едно пътуване и като един пътешественик знам, че пътят е по-важен от целта. Емоциите, които ми носи работата с тях, са несравними и аз знам, че „Заедно в час“ е най-смисленото нещо, което мога да правя през тези две години.

Аютая, Тайланд (2)

ПМ: Какви методи използваш в работата си?

Използвам онлайн платформата ‘Class Dojo’, с която ежедневно общувам с родителите. Казвам им какво сме правили днес, изпращам домашни, много често хваля децата. За мен това е от ключово значение, защото, когато се обадиш на родител, те започват да си мислят: „обажда се госпожата, сигурно нещо е станало“. Съществува нагласата, че госпожата се обажда само когато се е случило нещо лошо. И когато звънна или пиша, за да кажа: „детето ви днес се справи прекрасно“ или „няма нито една грешка на теста“, или „днес направи нещо изключително хубаво за друго дете“, в началото родителите бяха много учудени. Но в един момент и те се научиха, че заедно ще празнуваме успехите на децата им и няма да ги търся, когато трябва да обсъдим някакъв проблем, а когато наистина имаме поводи за гордост.

Другата ни голяма цел в нашата класна стая е да решим 25 000 задачи до края на първи клас. След един тест им казах, че в този час целият клас заедно сме решили 2 000 задачи. Сами избраха това число за края на годината и имаме една таблица, в която записваме всеки ден кой колко верни задачи е решил. Хубавото при по-малките ученици е, че те са изключително отворени за всякакви идеи, което улеснява работата ми. А аз самата никога не съм предполагала, че съм толкова креативна, но те ме провокират.

ПМ: Какво може да даде един учител на децата, което не могат да открият в интернет?2

В никакъв случай не отричам технологиите. Аз самата съм човек, който непрекъснато използва телефона или лаптопа си. Дори използвам интернет ежедневно в моята работа. Ако нашето поколение се учеше да работи с компютър едва ли не от прохождането си, днешните деца се раждат с телефон в ръка. И няма как ние да спрем този процес. Това е абсолютно изгубена кауза. Но смятам, че като учители ние трябва да научим децата да мислят, не да запомнят и да зазубрят факти. Да мислят критично и да знаят как да използват, как да намират, как да анализират информацията. В момента, в който децата носят ‘Google’ в джоба си, е напълно безсмислено да очакваш от тях нещата, които са се очаквали преди години. Много харесвам една мисъл на Айнщайн, че образованието не е научаване на факти, а трениране на мозъка как да мисли.

ПМ: Родителите ти също са учители – на какво те научиха те?

Като дете на учители аз винаги съм била част от проблемите на училището. Вкъщи винаги са се носели тетрадки, контролни, класни. От друга страна, е безкрайно щастие да си отгледан от учители. Аз имам прекрасни родители, които винаги се отнасяха с мен като с равноправен член на семейството още от много малка. Винаги моето мнение се е чувало и с мен са се обсъждали проблемите, плановете. И този педагогически подход, който са прилагали дори в моето възпитание, е нещо, което ме е изградило като личност. Беше забавно, когато им казах, че ще кандидатствам в „Заедно в час“, защото в началото бяха по-скоро негативно настроени, тъй като си имах моята журналистическа кариера, а в един момент се отказах от това, за да стана учител на село. Но в момента виждат, че съм много по-щастлива дори отпреди с работата си и това е нещо, което им дава спокойствие.

Сега разговорите ни се промениха – вече си говорим за училище, за тестове, за децата. Когато имам трудности с някое дете, те са хората, на които винаги мога да звънна. Това ми дава увереност, че наистина ще се развивам като учител, защото имам и тях зад гърба си.

ПМ: Какво не ти достига в образователната ни система?

Образователната ни система има много минуси, но не съм сигурна, че аз съм точният човек, който да коментира, тъй като съм учител едва от няколко месеца.  Смятам, че това, което много ограничава всички учители, са учебните планове и програми. И фактът, че ти трябва да се движиш по конкретна програма, независимо дали твоите деца напредват повече или по-малко, е нещо, което спъва образователния процес. Другото е цялата бюрокрация с непрекъснатото попълване на доклади, отчети, анкети, и всичко останало.

ПМ: Кой е най-важният урок за теб?

Най-важният урок е да вярваш в себе си, както каза веднъж мой първокласник. Нещо, което научих и в Тайланд, е че винаги трябва да си осъзнат в нещата, които правиш. Щастието е нещо, което носиш в себе си. И трябва да живееш с отворени сетива за възможностите, хората, случващото се около теб. Ако сме осъзнати в нещата, които ни се случват, знаем, че както в притчата за цар Соломон – „И това ще мине“ – и хубавото, и лошото. А хората са най-важни, търсенето на доброто у всекиго е нещо, което осмисля.

ПМ: Разкажи ни някоя интересна история от училище.

Истории много! Мога да разказвам цял ден, но може би една от най-любимите е с един сладур, който много очевидно харесва своя съученичка и я закача цял час. След като няколко пъти го помолих да внимава в час, той се обърна и попита – „Е, г-жо, вие нямате ли чувства?“. Когато го попитах какви чувства има, той каза – „Силни, г-жо, силни. Чувства имам, ама гадже нямам!“. Децата си споделят – и чувства, и радости, и болки. Ставаме им най-добри приятели. А учениците не могат да учат с теб, ако ти нямат доверие.

Много ми е интересно понякога да ги гледам и да се чудя кой какъв ще стане, когато порасне. В интерес на истината важно е в 1-ви клас да ги научим да четат и да пишат, но по-важно е да се опитам да ги направя мислещи, мечтаещи малки човечета. И смятам, че това е основа, която трябва да се постави още докато са малки. Наистина ми се иска да вярват в себе си и да имат големи мечти, които да превръщат в планове, които да осъществяват. Смятам, че е по-важно да се опитваме да вдъхновяваме учениците си да бъдат добри и смислени хора, които вярват в себе си.

Peace Revolution 4

ПМ: Какво е отношението ти към журналистиката днес? Смяташ ли, че тя е толкова важна, колкото и образованието?

Журналистиката също може да променя, но като журналист ти даваш информацията, вдъхновяваш или разгневяваш хората, така че някой да свърши нещо, да промени ситуацията. В образованието ти си този, койтo променя. В списание ‘Grazia’ работех върху много социални теми – здравеопазване, младежки проблеми, деца в риск. Понякога с една статия също можеш да промениш много неща, важно е дори ако помогнеш само на един човек, след като я прочете. В „Заедно в час“ отново се опитвам да правя някаква промяна, но този път аз да съм човекът, който е запретнал ръкави и действа.

ПМ: Защо да се включим в „Заедно в час“, ако каузата ни допада?

Това да съм учител в момента е най-голямото приключение, което ми се е случвало. Абсолютно бих го препоръчала на всеки, защото е школа преди всичко за теб самия. Защото се развиваш като личност, не само като професионалист. Променя се дори начинът, по който планираш личните си цели и виждаш бъдещето си, но преди всичко програмата ти дава удовлетворение за това, че правиш нещо със смисъл и че можеш да промениш нечий живот. Без да звучи високопарно, идеята, че ще помогнеш дори на едно дете да промени представите си за това, което може да постигне, ти дава стимул всеки ден да отиваш и да бъдеш част от този свят.

ПМ: Пожелай нещо на читателите ни и на хората, които ще се вдъхновят от твоя разказ.

Пожелавам на читателите ви да търсят смисъла и вдъхновението в живота и ежедневието си. А ако смятат, че този смисъл ще дойде от „Заедно в час“, да не се колебаят да кандидатстват – срокът е 10 февруари. Със сигурност ще направят нещо смислено както за себе си, така и за много деца.

Емилия Найденова
е на 25 и е завършила специалност Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия. Извън сайта работи като уеб мастър и учител по английски на малки деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to