Ганка Филиповска и „30 щриха за любовта”- разкази в топло сиво

Помните ли сборника „Сонет 130”, който излезе от издателство „Жанет 45” преди година? В ревюто си тогава споделих, че нямах идея с какво се захващам. Още си спомням вълната, с която тези разкази ме пометоха, спорните мнения около тях, но и невъзможността да променя впечатлението си, че съм срещнала един наистина добър български разказвач- Ганка Филиповска.

За “Сонет 130” четете тук.

mid-30_shtrihaСъвсем наскоро отново издателство „Жанет 45” издаде втория ѝ сборник с разкази – „30 щриха за любовта”. Първото, което ме грабна, беше заглавието. Защото светът на числата ни заобикаля не по-малко от този на думите. Символът на числото 3 присъства отново – случайно или не, нямам представа. То съдържа в себе си трите велики добродетели – Любовта, Мъдростта и Истината; винаги е било символ на Вярата, Надеждата и Любовта; знанието, живота, свободата – теми, които често ще срещнете на страниците на книгата. И, преди да се потопите в историите, се настройте, че тази проза не е пригодена за бързо четене. Представете си сборника като дъжд, който бавно напоява земята или като сняг, след който светът ще е друг. Разказите са разнообразни, макар темата за любовта винаги да присъства. Но колко вида любов познаваме наистина?

„Хората казват, че времето лекува. Една от най-големите заблуди, изричани някога. Няма как да те изцери, защото е невъзможно да притежава лек за болката ти, по-огромна от света ти. Човек свиква да живее с нея, култивира я, за да се превърне тя в бурен, пуснал корени в цялото му същество. Отглежда я като цвете, което вирее в най-святото място на сърцето и разтваря опияняващо отровен цвят не само в мигове на пълна самота, но и когато не се диша от хора край теб. И тази болка ти е по-вярна от приятел и от враг, от Бог и от дявол. Тя е самият теб и много повече от теб. Всичко е.”, „Десет лястовици”

Сборникът е разделен на две части: Графика и Сграфито, и съдържа 30 разказа. Заглавията на циклите ме карат да си представя силно наострен молив – връхчето му боде, с него мога да пиша, да драскам, мога да го счупя, да оставя сива следа или да рисувам. Мисля, че така действат и разказите в „30 щриха за любовта”. И също – сивият цвят е междинен, сбор между бялото и черното. Защото светът не живее само в крайностите, а в средата е най-уютно. И някъде по средата е нашето щастие.

Първата част – Графика –  ни рисува едни съвременни истории, които, ако имаме очи да видим, може би бихме срещали всеки ден. Харесвам реализма им, дори когато носи тъга. В голяма степен наподобяват разказите от „Сонет 130”, но с разликата, че този път не са така трагични и болезнени или поне ми се струват такива, когато вече съм подготвена. Но дори да сте запознати със стила на Ганка, на места отново ще Ви изненадва. И това е най-хубавото в тези разкази. Точно когато мисля, че знам как ще свършат, се случва нещо съвсем различно. От Графика харесах особено „Околосветско пътешествие”, „Десет лястовици”, „Любов в бъдеще неопределено време”.

„Пътешествията ги превръщаха в деца с ненаситни сетива. Държаха ръцете си и те пак ставаха млади – като че ли кафявите им петна избеляваха, изпъкналите им синкави вени се прибираха и кожата се изпъваше – свежа и жизнена, готова да посрещне без страх всяка несгода, всяко нещастие и да ги превърне в недоразумение, в забавление, от което извира смях – вечният победител”, „Околосветско пътешествие”

„… свободата си има сестра близначка и тя се казва самота.”, „Да заколиш агнето”

Втората част Сграфито носи духа на разкази, които стоят в основата на българската литературна традиция. Езикът е диалектен, героите се срещат в селото, силна е ролята на фолклорните мотиви. Разказите, които ще запомня, са „Поганска кръв”, „Нани ми, нани, гълъбе”, „Черна череша”, „Разделна поляна”.

„30 щриха за любовта” е сборник, пълен с метафори, хубави сравнения и неочакван край. Той е прекрасен подарък за нашите родители, за хората с удоволствие четат български автори, харесват реалното, това, което се случва с всеки от нас, и носят в себе си тихата носталгия по селото, по мястото, от което са дошли, играели са в сеното и са слушали стари народни песни от своите баби. Но срещата с тези разкази ще донесе удоволствие най-вече на този, който чете със сърце.

Емилия Найденова

е на 25 и е завършила специалност Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия. Извън сайта работи като уеб мастър и учител по английски на малки деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to