„Пепеляшка” – любовно писмо към класическите приказки

14.03.2015

Приказката за Пепеляшка е позната из цяла Европа от поне няколко столетия. Едва ли има дете, което да не може с лекота да изреди основните елементи на тази тъй обичана история – онеправданото момиче, принудено да слугува в собствения си дом, жестоката мащеха, надменните доведени сестри, добрата фея, красивият царски бал, камбаната, която драматично оповестява  настъпването на полунощния час, и най-вече стъклените пантофки. Историята е интерпретирана безброй пъти – в театъра, операта, киното и телевизията. За последен път видяхме Пепеляшка на голям екран преди по-малко от три месеца – в мюзикъла „Вдън горите”, където ролята беше изпълнена от Ана Кендрик. Възниква въпросът – има ли защо да бъде разказана отново тази история? Може ли да ни изненада, да ни поднесе нещо неочаквано?

Оказва се, че може. Но не по начина, по който бихме очаквали. Няма как да отречем, че за добро или зло живеем в епохата на модернизираните приказки. В наше време Червената шапчица не бяга от страшния Лош Вълк, а се отдава на греховни страсти с него (в екранизацията от 2011-а), Снежанка размята меч и се заглежда не по принца, а по-огромните мускули на ловеца (във филма от 2012-а), или пък е предводител на горски разбойници (в другия филм от 2012-а), Хензел и Гретел са професионални ловци на вещици в прилепнали кожени панталони (както видяхме през 2013-а), а злата орисница от приказката за Спящата красавица всъщност е прелъстена и изоставена горска фея (във версията от 2014-а). Този модел не е задължително лош – дори в някои от посочените примери (като „Господарката на злото”) всъщност работи доста добре. И все пак постоянното оригиналничене в адаптациите на класически приказки рано или късно омръзва, довежда до пренасищане и  има обратен ефект. Зрителите не възкликват „О, пак ли старата история”, а казват с отегчение „Пак ли някаква осъвременена версия?”. И точно тук идва „Пепеляшка” на режисьора Кенет Брана – филм, който е напълно, изцяло, абсолютно, без каквото и да било съмнение, истински класически.

picture01

Всъщност Брана е един от най-перфектните избори за режисьор на очарователно традиционна приказка. Вярно, филмографията му съдържа и някои по-модерни заглавия като „Джак Райън: Теория на хаоса” и „Тор: Богът на гръмотевиците”, но сред своите фенове Кенет Брана е познат преди всичко като шекспировед. Той има влечение към класическите сюжети, към вечните човешки дилеми, към винаги актуалните въпроси. В „Пепеляшка” Брана успява да се отдаде свободно на тази си страст. И го прави по блестящ начин, при това с бюджет под сто милиона – а със сума, близо два пъти по-малка от бюджета на миналогодишния „Господарката на злото”. Всеки кадър, всеки декор, всеки костюм в „Пепеляшка” излъчва красота. Филмът представлява пъстроцветен пир за сетивата, при това без да преминава тънката граница, отвъд която би се превърнал в кич. Лентата е заснета майсторски, с финес и за първи път от доста години мога да заявя, че най-после видях приказен филм, достоен да бъде наречен „вечен” – филм, който и след десет, и след двайсет, и след петдесет години ще бъде обичан от големите и малките зрители така, както анимационната версия на „Пепеляшка” от 1950-та година е обичана и днес.

Sneaks Cinderella Costumes

 

„Пепеляшка” наистина е подходящо забавление за деца. Неслучайно в родните киносалони филмът се излъчва в две версии – дублиран на български и със субтитри. Във него няма простащини, в диалозите му не се среща дразнещ американски хумор, а посланията и идеите му, напълно в тон с тези на оригиналната приказка, са изключително възпитателни в най-добрия смисъл на думата. „Пепеляшка” казва това, което толкова много съвременни адаптации забравят – че е важно да бъдеш добър човек, да понасяш с кураж и достойнство трудностите, пред които те поставя съдбата, да не се изпълваш със злоба, алчност и завист. Добротата, духовната сила, вярата, любовта и магията – това са основните теми на произведението. Означава ли това, че филмът е само и единствено детски и не е подходящ за зряла аудитория? Не мисля. Всъщност аз никога не съм гледал на традиционните приказки като на детски приказки. Те са като митовете и легендите – не са деца или възрастни, а просто са. Съществуват извън съвременните категории и схеми. Пък и чарът на приказките е не просто в щастливия завършек, а и в изключително мъчителното пътешествие. Да, Пепеляшка в крайна сметка ще се омъжи за красивия принц и ще заживее щастлива и честита завинаги, но не затова е филмът. Историята не се съсредоточава върху безгрижните ѝ дни като обичана принцеса, фокусът не е щастието. А нещастието. „Пепеляшка” е история за млада жена, която губи всичко – родителите си, дома си, свободата си, но не губи себе си. Лесно е да имаш вяра, когато всичко ти върви, когато си щастлив и обичан. Трудно е, когато си нещастен и самотен. А нашата Пепеляшка през по-голямата част от филма е именно нещастна и самотна. И спи нощем край гаснещия огън в кухнята, защото таванската ѝ стаичка е студена, и говори на животните, тъй като други приятели няма. Точно в тези моменти тя избира да бъде силна, да стиска зъби и да понася мъките, без да изпада в отчаяние и самосъжаление. Защото душата се калява именно чрез болка. Нима това е толкова детско? Нима филмът щеше да стане по-зрял, ако имаше секс сцена или гротескно посичане на крайник? Не мисля.

CINDERELLA

Актьорската игра е просто великолепна. Лили Джеймс успява да придаде на главната героиня не само нежност и деликатност, но и твърдост и издръжливост. Ричард Мадън (известен у нас най-вече като Роб Старк от „Игра на тронове”) е изключително очарователен, както е видно за всеки човек с очи, и съответно е доста подходящ за ролята на принца. Той излъчва младежка напетост, но едновременно с това в погледа му се чете човеколюбие и доброта. Хелена Бонъм Картър е адски забавна като добрата фея, макар да се появява в една единствена сцена. И все пак голямата звезда на филма е Кейт Бланшет. Злата мащеха приковава към себе си погледа в абсолютно всеки кадър, в който е на екран. Тя е изискана, изящна, движи се с неподправена аристократичност, а думите ѝ винаги отекват, независимо дали са изкрещяни, или само прошепнати. Бланшет, която винаги е имала способността да потъва в ролите си, не беше играла зла мащеха от Хана насам, така че за мен лично бе огромно удоволствие да я видя. Искам да похваля и Хейли Атуел, която се появи съвсем за кратко като майката на Пепеляшка, но все пак създаде запомнящ се образ. Мигът, в който разбрах, че ще харесам истински филма, беше още в началото, когато малката Пепеляшка попита майка си „Вярваш ли във феи-кръстници?”, а тя ѝ отговори с изключително топъл, уверен и въздействащ глас „Вярвам във всичко.”

picture04

Ако имате влечение към приказки, ако обичате истории за силата на любовта и вярата – подарете си едно гледане на „Пепеляшка”. Няма да съжалявате. Впрочем, като добавка към прожекцията ще можете да видите и краткия филм „Треска по Замръзналото Кралство”, който Дисни са решили да излъчат като бонус за зрителите на „Пепеляшка”. Тази кратка история е много приятна и, макар да няма дълбочината и размаха на пълнометражния филм за Елза и Ана, все пак е забавна и може да ви накара да се усмихнете. А, като се замисли човек, понякога и това не е малко.

 

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Георги Петров"Пан" впечатлява откъслечно, но не завладява цялостно15.10.2015

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Портретът на Дориан Грей“ – ефектно гмуркане в бездната на човешката душаТеатър