Мария Донева не дава интервю, тя рисува и сглобява ярки представи и емоции. Как ще ги разчетем, зависи от нашия взор.

Под моста: Какво открехна вратата към поезията?

Мария Донева: Не е нещо конкретно. Така ми потръгна преди стотина години, с ясни ярки думи, които ми хрумват и се врязват в ума ми, остават там, не се променят, стоят цели и настояват за правото да не ги разделям. И досега все така.

ПМ: Кога думите стават литература?

МД: Предполагам, че има много условия, които се променят в различните епохи и общества. Трябва да отговарят на формалните изисквания за дадения род и жанр. Да засягат не само автора си и близките му роднини, а по-широк кръг от хора във времето. Да бъдат и тук и отвъд. Да създават светове и да ги разрушават със замах, когато се налага.

ПМ: От какво се страхува словото?

МД: То е безстрашно, когато го оставиш самичко в книгите.

А когато се засели в ума на някого, приема неговите чувства, заприличват си, променят се взаимно, помагат си или воюват. Словото може да бъде приятел, домашен любимец, зъл дух, паразит, ангел, то майка, то баща…

ПМ: Кога се срещате с музата и вдъхновението?

МД: Когато те решат. Хубави са, аз ги обичам.

ПМ: Спорите ли с тях?

МД: Не.

ПМ: Къде живее Вашият смисъл?

МД: Там, където вярват в него.

ПМ: И кой му е съсед?

МД: Радостта.

ПМ: Коя е Свободата?

МД: В добрите дни – аз. В останалите – по-щастливите от мен в момента.

ПМ: (Въпреки, че не е автобиографична книга) Все пак, открадва ли си по нещо Мария Донева?

МД: Мигове. Целувки. Череши през оградата. Може също смокини. Някоя хубава дума, която после си повтарям, докато вървя по улиците. Цветя (така е по-сигурно, че ще се хванат.) И още една целувка за по-сладко.

ПМ: А какво мечтае да подари?

МД: Хич даже не мечтая за такива неща, направо ги правя. Не трябва да се позволява на мисълта да убива действието и добрите пориви не бива да се спират. Подарявам, каквото ми хрумне, но само ако искам. Понякога не искам и си държа скъпоценностите за себе си. Това също е приятно.

Тук ми се иска да направим кратка игра със заглавията на отделните разкази. Ето така:

ПМ: Какво се случва „От Сряда до Понеделник“?

МД: Всичко без вторник!

ПМ: На какво сте готова „За няколко палачинки повече“?

МД: Да преям.

ПМ: Планирате ли „Посещение в приюта за дракони“?

МД: То трябва да се заслужи, и пак не е сигурно, че всеки ще оцелее по пътя.

ПМ: На какво забравяме или се страхуваме да кажем „Да“?

МД: На собствените си мечти, а после ревем. И така ни се пада.

ПМ: „Тук съм“, а Вие?

И аз ще дойда.