„451 градуса по Фаренхайт“ – изкуството да разрушиш разрухата

19.02.2018

Рей Бредбъри остава ненадминат с изкуството да накара читателя си да мисли, докато чете, да разсъждава, след като остави книгата, и да живее с мисълта за нея, след като отдавна вече я е прочел. Оказва се истински магьосник и предвещател на живота ни днес, като доказва това с всеки ред от творчеството си.

„451 градуса по Фаренхайт“ е класическият пример за това. Бих могла да я описвам с дни, но знам, че това е невъзможно, и затова ще синтезирам мисълта си в едно изречение. Антиутопия, която остава в съзнанието. Макар и написана през далечната 1953 година, книгата безупречно отразява действителността на дигитализираното общество на XXI век. Именно това я прави толкова актуална и значима днес.

Действието в „451 градуса по Фаренхайт“ се развива в неопределен град, в неопределено в бъдещето време след 1960 г. Романът е разделен на три части: „Огнището и Саламандърът“, „Ситото и пясъкът“ и „Яркият огън“. В него се описва тоталитарно общество, което насърчава масовата култура и потребителското мислене, а книгите са забранени и подлежат на изгаряне. За щастие ги има и добрите герои в историята. Малката опозиционна група на хората-книги се заема да спаси духовното богатство, като всеки член научава наизуст някоя книга, за да я направи достъпна за следващите поколения. По времето на написване на книгата в САЩ са в разгара си шпиономанията.

Въпреки това, Бредбъри не дава живот на романа нито поради обтегнатата ситуация в страната, нито заради цензурата. Мотивира го опасността от формиращото се общество на неграмотни, луднали по средствата за масова информация хора, които поставят емоционална бариера между себе си и реалността.

Не го провокира постоянният маниакален контрол на ,,Големия брат“, в лицето на правителството, а по-скоро ,,Малката сестра“aпатията, плъзваща сред хората заедно с препятствията, които ни спират от това да имаме адекватен поглед към пътя и целите ни. И именно затова създава този роман, за да разруши разрухата преди тя да си е свършила работата.

Накратко – историята е представена от автора чрез емоциите, вижданията и най-вече душевния катарзис, който претърпява главният герой –пожарникарят Гай Монтег. Самото му име ‘guy’ ни подсказва, че той е един от многото други и събитията в живота му не са неповторим случай. Точно тук идва моментът на идентифициране с образа му. При прочита на тази антиутопична история е почти невъзможно да не се направи лична асоциация с преживяванията на Гай – човекът в тълпата. Въпреки че е един от многото пожарникари, отреден със задачата да опожарява и разрушава книги, история и култура, той се събужда и се противопоставя на системата. С помощта на едно 17-годишно момиче и писател, оцелял след мелачката на системата, Гай дори успява да я разруши.

Трудно е да не бъдеш докоснат от книгата. Докато прокарваш пръсти по страниците и редовете, мислиш, премисляш и изживяваш всяка част от историята. Именно затова препоръчвам да я четете на книжен носител за засилване на чувството. А ако обичате и да слушате музика докато четете, то тогава ‘Another Brick In The Wall’ на Pink Floyd е задължителна песен.

Учудващо за американски автор, Бредбъри не дава очаквания щастлив край на историята. Всъщност… дори не слага край. Oставя последните страници в най-кулминационния момент, точно когато ти се иска да разбереш дали предположенията ти ще съвпаднат с неговите, дали ще можеш да си отдъхнеш, или да заплачеш. Същинска разруха на представите.

Когато всичко е унищожено, не остава нищо друго освен да се възроди, да започне отначало. Нали човекът крепи надеждата, а не тя него?

Оставям няколко незабравими ключови цитата от антиутопията на Бредбъри като финал, за да провокирам любопитството на тези от вас, които все още не са чели книгата. А до тези, които са я изживели вече поне веднъж, то това ще бъде като сладко-горчиво припомняне.

„Който не гради, трябва да изгаря. Това правило е старо като света и като младежката престъпност.“

„Имаме всичко, от което се нуждаем, за да бъдем щастливи, но не сме щастливи. Нещо липсва. Огледах се наоколо. Единственото нещо, за което с положителност зная, че липсва, това са книгите, които съм изгорил през последните десет-дванадесет години.“

„Магическото се крие само в онова, което книгите казват, в начина, по който те съшиват една о друга отделните части на вселената, така че тя да изглежда като нещо цяло.“

,,Защото телевизията – това е „действителността“. Тя има непосредствен контакт с тебе, тя има измерения. Казва ти какво да мислиш и го набива в главата ти с гръм и трясък. Тя не може да не бъде права. Това, което тя ти казва, изглежда така правдоподобно! Тя толкова бързо те кара да възприемаш нейните собствени заключения, че твоят разум няма време да протестира и да каже: „Що за глупост!“


Автор: Даниела Лалова

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Вяра ЖелязковаГеорги Стаматов – познатият и непознат писател в българската литература01.10.2017

Още от Под Моста

Цветелинка ЦветановаQA върху общите заблуди и притеснения за дигиталното образованиеОбразование