„Ако нямах лоши сънища“ сред кошмарите наяве

„О, боже, аз бих могъл да седя затворен в орехова черупка и пак да се чувствувам владетел на безкрайни простори! Ако нямах лоши сънища!“ (Уилям Шекспир, „Хамлет“. Второ действие, втора сцена)

Горните думи са ключови за новия спектакъл на Лилия Абаджиева. Изречени от самия Хамлет, те служат за отправна точка в търсенията на премиерното за този сезон представление в Театър „Азарян“. Такова, в което можеш да се изгубиш, ако не внимаваш достатъчно.

„Ако нямах лоши сънища“ се основава на няколко Шекспирови произведения, които са обединени от темите за човешкото себепознание и възприемането на заобикалящия свят. Още с откриващата сцена се намеква какво да очакваме – герои, движещи се по ръба, завъртяни от колелото на съдбата, които междувременно се опитват да намерят баланса между своите страсти и граници. Но именно при вкопчването в крайностите изходът към свободата на духа се струва най-близък, а проявленията на личността – най-ярки.

Както казва самата Лилия Абаджиева, в представлението си тя разглежда проявленията на човешката душа по Аристотел – разумна, мечтателна и страдалческа. Тези характеристики носят именно героите от „Хамлет“, „Ричард Трети“ и „Крал Лир“ на Шекспир, чиито съдби се преплитат на сцената. Между тях е вместена и поезия от Гео Милев, което е разбираемо, предвид трагичната му съдба, достойна за персонаж на Ейвънския бард. Когато кошмарите станат реалност, двигател на действията при образите стават очакванията за нещо по-добро отвъд физическите граници. Душевните им сътресения намират израз в телата, които са в трескаво движение във всички посоки и височини.

Хамлет не си задава вечните въпроси, подпрял лакът на коляно с череп в ръка, а висящ с главата надолу от стълба, по която изкачването за останалите герои може да е също толкова лесно, колкото и падането. За целта на сцената е поставена кръгла метална конструкция, към която са закрепени и люлки. Върху тях героите се въртят няколко пъти в кръг, на моменти дори по-продължително от необходимото за търпението на зрителя. Светлините се сменят заедно с музиката – весела мелодия, каквато би звучала в увеселителен парк, и механични шумове, напомнящи движения на влак. Между звуците на радостта от живота и на монотонното ежедневие персонажите са принудени да оцеляват, всеки според своята природа.

Седемте на брой актьори влизат в повече от една роля, като на някои от тях се налага да облекат и дрехите на женски образи. Това крие риск от пародиен ефект, но прокрадващата се комичност бързо е потушена от трагизма на ситуациите. От целия актьорски екип виждаме отдадена игра, която вдъхва смело нов живот на класическите герои. Макар с дрехи от минала епоха и лица, гримирани в бяло и розово, те продължават със своите вълнения да изглеждат достатъчно близки до индивида от всяка точка на времето.

Представлението не се движи по традиционна структура, което прави всяка следваща сцена непредвидима. За да не настъпи пълна дезориентация, е нужно зрителят да има поне малка представа от творчеството на Шекспир. Друга изненада са част от музикалните решения извън композираната за спектакъла музика. На пръв поглед без връзка с контекста заради разликата в стила и времето, но това, което я свързва, е повече на емоционално ниво.

То е постигнато и с цветовете от прожекторите, менящи гамата и посоката си, за да отговарят на чувствата от сцената. Модерен дух внася лазерното осветление, което прорязва героите, докато повтарят думите си, подобно на молитви и заклинания. Вероятно намек, че дори през 21 в. те не са отживелица – заради вечния ни стремеж към сбъдване на желаното да разчитаме на външна сила, част от която всъщност таим в себе си. Така виждаме още едно от внушенията на спектакъла в метафизичния контекст.

„Ако нямах лоши сънища“ не е лесно смилаем театър – той задава повече въпроси, отколкото намира техни отговори. Оттук идва и рискът да не остане съвсем разбран от зрителите, но пък със сигурност ще ги подтикне към размисъл, приковавайки вниманието с нестандартния си език, далеч надхвърлящ думите. Спектакълът на Лилия Абаджиева не цели да върне настроението на загубилите „цялата си веселост“, а да накара съвременния човек да се огледа в собствените си страдания, за да разбере, че понякога сънищата могат да са толкова кошмарни, колкото самият той им позволи да бъдат – защото всички ги имаме, но невинаги знаем как да излезем от тях.

„Ако нямах лоши сънища“

Авторски спектакъл на Лилия Абаджиева по Уилям Шекспир

Участват: Александър Кадиев, Асен Данков, Васил Витанов, Васил Ряхов, Георги Кацарски, Моню Монев, Никола Додов

Сценография и костюми: Васил Абаджиев

Музикална картина: Лилия Абаджиева

Фотограф: Павел Червенков

Деница Димитрова

е на 23 г., завършила е „Социален мениджмънт“ в родната си Варна, а по настоящем изучава електронни медии в Софийския университет. Отразява онова, което я впечатлява, вдъхновява и кара да се наслаждава на бъркотията живот в блога си Wondermess. Не може да живее без повсевместно търсене на красота, изкуство, пътувания… и кафе, даващо енергия за всичко останало.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to