В днешен Холивуд – една земя на постоянни рестартове на успешни поредици – „Невероятният Спайдърмен” дойде през 2012 година и не остави кой знае каква следа след себе си. За това спомогна външният фактор, че филмът излезе точно между две изключително дългоочаквани произведения в жанра на супергероите – „Отмъстителите” и „Черният рицар: Възраждане”. Но и безличието на самия филм със сигурност не помогна кой знае колко в художествен аспект.
В рамките на 135 минути лентата дори не успя да изгради убедителен личностен образ на главния ни герой Питър Паркър, изигран от младия британец Андрю Гарфийлд по „методологията” на „великия” Шая ЛеБьоф, която включва френетично повтаряне на всяка реплика по 4-5 пъти и неадекватно поведение, претендиращо да бъде симпатично.

Злодеят от класа на влечугите Гущерът също разочарова горчиво и за хората, които си платиха да гледат филма, остана само надеждата, че парите им ще бъдат инвестирани по по-удовлетворяващ начин в неизбежното продължение.
Тази година и то пристига по киносалоните в цял свят. Продължение с цели трима злодеи, което носи всички занижени очаквания на феновете, които си спомнят „Спайдърмен 3” на Сам Рейми и неговия комбиниран провал с употребата на Новия гоблин, Венъм и Сендмен в един филм. Продължение, чийто сценарий е бил толкова зареден с нови персонажи, че сцените на Шайлийн Удли като Мери Джейн Уотсън са били изрязани, за да могат останалите образи да се развият поне до половината от приемливото равнище. И най-вече продължение, което комбинира младите таланти на Андрю Гарфийлд, Ема Стоун и Дейн ДеХаан с висококалибрени имена на награждавани актьори като Крис Купър, Пол Джамати и носителя на „Оскар” Джейми Фокс.
„Невероятният Спайдърмен 2” е толкова различен и същевременно толкова подобен на своя предшественик. Приликата им идва в положителните и отрицателните страни. И тъй като в Под Моста сме позитивни хора, ще започнем с хубавото.
Екшън сцените са фантастични на големия екран. Новите технологии ни позволяват да следим полета на Спайдърмен през Ню Йорк през неговите очи или през очите на човек, който се е покатерил на гърба му. Гледките са главозамайващи и зашеметяващи. Сблъсъците на героя ни с главния злодей Електро са илюстрирани с някои изключително хитроумни кадри, при които на зрителя се показва как усетът на Спайдърмен за опасност му показва последователно инцидентите в четирите краища на площад „Таймс Скуеър”, които трябва да предотврати. И той, разбира се, го прави в последния момент по възможно най-зрелищния начин.
Като цяло, режисурата на Марк Уеб, също като в първия филм, е спокойна, уверена и прецизна. Заслуга трябва да му се отдаде за страхотната последователност на кадрите при завършения филмов продукт, за яснотата на скоростното действие и за атрактивността на всички сцени с полет или сблъсък. Откриващата сцена е достойна за филм от поредицата „Борн”, която пък може и да е следващата дестинация на талантливия Уеб, след като завърши работата си по „Невероятния Спайдърмен 3”.
Друг голям плюс на филма, също както в предшественика му, е наличието на талантливи хора в актьорския състав. В „Невероятния Спайдърмен 2” действието се движи именно от взаимодействието между триото Гарфийлд – Стоун – ДеХаан и от едноличното представяне на неуморния Джейми Фокс. Тримата млади актьори в главните роли се изявяват на напълно задоволително равнище. Парадоксален е фактът, че в продължението, в което има три пъти повече образи на брой от предшественика му, персонажът на Питър Паркър е по-добре развит от всички 136 минути на първия филм, в които произходът на паешката му персона беше претупан с известна доза досада или пренебрежение. Това дава възможност на Гарфийлд да демонстрира по-адекватна игра от стилистичните упражнения на Шая ЛеБьоф, които илюстрирахме по-горе, и да се доближи до драматичната тежест, която Тоби Магуайър въплъти в своя Питър Паркър през миналото десетилетие, макар и с цената на литри излишни сълзи.

Ема Стоун остава бездънен извор на свежест, остроумие и чар в ролята на Гуен Стейси. Двамата с Гарфийлд притежават чудесна химия, макар и да е химия между филмови звезди, а не между средностатистически студенти от улицата, каквато излъчваха Тоби Магуайър и Кирстен Дънст. Така или иначе, младата Стоун продължава да блести в екранните си моменти и да поддържа чудесно равнище на представяне в нарастващата си филмография. Дейн ДеХаан вероятно е приятната изненада на филма. Младият актьор има прилика с Леонардо Ди Каприо, поразителна до степен, в която може да бъде заподозрян за продукт на клониращ експеримент. Двамата са съвършено еднакви дори на вокално равнище и ги разделят само десетките страхотни филм, които вече има зад гърба си Ди Каприо. Но ролята на Хари Осборн е стъпка в правилната посока за ДеХаан, на когото се дава възможност да изиграе многолик персонаж, дефиниран от множество свои черти – разглезеността, богатството, бащиното пренебрежение, липсата на приятели, сигурната идваща смърт, отчаянието, арогантността и други.
Изиграването на подобен персонаж е чудесен материал за всеки изгряващ млад актьор и ДеХаан се възползва от възможността. Не на последно място, трябва задължително да се отбележи, че налудничавият му кикот като Зеления гоблин е на чудесно ниво, макар и да не може да достигне това на далеч по-възрастния и подходящ Уилям Дефо. Но с това стигаме до злодеите във филма и до представянето на Джейми Фокс в ролята Макс Дилън/Електро. Сценарият, комбиниран с твърде лековатия саундтрак на моменти, дава възможност на Фокс да се провали гръмко в представянето си и да пропадне до нива на смехотворност, близки до „Батман и Робин”. Но не и Джейми Фокс. Достойна за възхищение е отдадеността, с която носителят на „Оскар” придава максимална тежест и сериозност на всяка своя дума във филма, докато се опитва да конструира по-трагичен, отколкото карикатурен, образ на малкия човек в американското общество и неговите елементарни амбиции. Въпреки, че на моменти ужасно нелепите реплики и лошият избор на акомпанираща музика провалят дори чутовните усилия на Фокс, то задължително актьорът трябва да получи похвала за тяхното полагане.
С това се доближихме и до сценария, който е големият минус на филма, също както и в предшественика му. Ако първият филм нямаше оправдание за провала на сценаристите си, тук съществува факторът на многобройните нови персонажи, които трябва да бъдат утвърдени и развити. В този смисъл „Невероятният Спайдърмен 2” надминава своя оригинал, но не и без да създаде определени моменти, в които зрителят потръпва от неудобство заради неадекватността на репликите. За това със сигурност вина има и първият филм, който не илюстрира задоволително мотивациите и чувствата на персонажите, които в продължението трябваше да бъдат познати и оформени, очакващи единствено продължение на развитието си и ново действие. Все пак амбицираният актьорски състав повдига нещата на приемливо равнище и се проваля само в определени моменти.
Лекият хумор, типичен за Спайдърмен, от всички предходни игрални филми, анимации и комикси, отново е налице и в този случай. По-проблематично остава инжектирането на драма в действието. Цели два филма и доста смъртни случаи не могат да доведат „Невероятния Спайдърмен” до равнището на елементарна човешка емоция, въплътени в монолога на Питър Паркър (Тоби Магуайър) по адрес на Мери Джейн (Кирстен Дънст) в първия „Спайдър-Мен” на Сам Рейми. В определени моменти музиката е разположена крайно неподходящо, но през повечето време бумтящият саундтрак на легендата Ханс Цимер е 100%-ово подобрение спрямо музикалните произведения от първия филм.
Както виждате, факторите в подобен свръхзареден филм са страшно много и по-нататъшен техен анализ единствено би станал досаден и ненужен. За различните зрители различните фактори имат различна тежест. За мен лично сценарият на един филм е от най-първостепенна важност и затова отговорът на големия въпрос от заглавието е категорично „Не!”. Но дори за мен „Невероятният Спайдърмен 2” си остава развлекателен филм и любопитно прекарано време в киносалона. За хора, които търсят по-базисното сетивно удоволствие, това може и да е най-приятното филмово изживяване в компанията на човека-паяк.