„Анна и алената глутница” – как изгрява личността, потисната от времето

Върху „Анна и алената глутница” от Мила Искренова

Това, с което по принцип свързвам издателство Scalino е поезия. Не само като издавани книги, но и като различни събития и инициативи, обвързани не само с четене на родни, но и с канене и представяне на чужди поети (както съвсем наскоро се случи с италианецът Доме Булфаро). Ето защо за мен беше истинска изненада да разгърна „Анна и Алената глутница” от Мила Искренова и да се потопя в 142-те и страници.

Оригинална част от ръкописа.

Първото, което ме грабна беше сюреалистичната корица, която не разкрива почти нищо, но за сметка на това е перфектен събирателен образ на същността на краткият роман.

После дойде ред на вътрешната й структура. Малки, ударни глави, между, които се прокрадват отделни части, в които авторката кратко и (забележете) изчистено от някаква емоция запознава читателите с порядките по време на социализма. Става въпрос не само за манталитета на представителите на тогавашното общество, но и за отношението на властта и държавата към него. Разказвателният стил, който Искренова използва е увлекателен и събужда картини в съзнанието.

Именно структурата е това, което прави „Анна и Алената глутница” книга за четене на един дъх (което буквално се случи в моя случай). Сюжетът е разделен на множество кратки епизоди, пречупен през погледа (и сънищата) на главната героиня.

Преди да ви въведа обаче в самата история, държа да подчертая още един от плюсовете на книгата. Тя не назидава. Тя не заклеймява. Тя не апелира. Тя не се опитва да отблъсне хората от идеята за социализма. Тя просто представя епохата, посредством житейска история, която може да се случи на всеки един човек. Която, грешка – се случва на всеки един човек по време на неговия път напред към реализирането – не само професионално, но и чисто личностно.

Анна е човек на изкуството. Анна е млада и тепърва и предстои да нагази в живота. Анна е набелязана. Анна е преследвана. Анна е пленена и заобградена. От една алена глутница, която желае енергията и свежестта на младостта й. Една слаба и опорочена глутница, която, за да просъществува, се храни от силните духом, сдъвквайки и изплювайки ги, тотално деформирайки ги.
Анна бързо се учи. Как да оцелява. Как да контролира. Как да си играе с огъня и тези, които имат правото да го държат.

…Някъде дълбоко в себе си тя знаеше, че „зрелият социализъм” е диктатура, и не толкова „на пролетариата”, колкото на неговата върхушка, оформила се като отделно властващо съсловие. Всичко беше предрешено – личният избор, преценка и харесване бяха недопустими…

Две от думите, които съпътстват читателят почти навсякъде в страниците, къде явно, къде между редовете – са власт и секс. Още в самото начало Мила Искренова описва по какъв начин тези две думи си взаимодействат в „епохата” на социализма. И все пак той не е в центъра на творбата, той е само зловещият фон, който окъпва и характеризира героите, чиито страсти са универсални.

Какво е да обичаш и да искаш да се развиваш и в същото време да желаеш да запазиш индивидуалността си. Себе си. Да не робуваш на чуждите представи, механизми, правила. Мила Искренова пише, че посвещава тази книга на младите хора и точно затова почувствах една особена просветеност, след като я прочетох. Защото независимо от това в кое време живеем – репресиите съществуват под една или друга форма, житейските дилеми и нравствените неволи не спират да ни преследват. Постоянно сме в движение, развитие (нагоре или надолу), борба.

И когато четем за точно такива герои – това ни окрилява, дава ни някаква основа, върху която да стъпим, намираме малки детайли, които ни помагат да изберем правилната посока или пък да почувстваме увереност по тази, която вече сме избрали.

В главата на Анна е уютно и нежно. Тя е фино момиче, чието съзнание често пътува отвъд реалността, на която и без това не принадлежи. Тя е от тези герои, които читателят няма как да не почувства близки. Защото е искрена и защото голите й мисли – по подобие на голото й тяло са изящни, чисти, топли. И именно на тези изваяни отвътре и отвън същества се случват едни от най-грубите изпитания, като стряскащо напомняне за баланса във вселената и как доброто и злото са неразривна част от едно цяло.

Доброто и злото. Учещата сценография Анна и Боил, семейното ченге-доносник. Любов, която ще смеси тези пълни противоположности и ще ги промени безвъзвратно. Стряскаща динамика на образите, градация и движение на героите. Персонажите в книгата изобилстват от колоритност и противоречия. Мила Искренова се е постарала да представи на читателите сериозен набор от социални архетипи, чиито малки и големи роли в сюжета носят своите мъдрости и послания.

…Ние нямаме право на деца, Дими. Нямаме право да създаваме още един нещастник. Доколкото имаме разум и чувство за отговорност, не трябва да създаваме още едно същество, което ще бъде принудено да живее този обречен на фалш и лъжа живот –да живее без истина, без вяра и надежда…

Разврат, поквара, корупция, злоупотреба с положение, наркотици, кич… – сърцевината на социализма е всичко, което иначе идеологически отхвърля. Съвсем научно по Фройдистки – тези, които налагат строгите обществени норми и наказват сурово обикновените хорица за неспазването им – са именно тези, които ги погазват най-грубо. Милостиво би било да бъде наречено комплекс. По-скоро е цялостно управляван и стимулиран процес, за да може едни хора да паразитират върху животите на други, къпещи се в рога на изобилието и играейки си на Богове. Със случващото се и с чуждите животи. И вината се корени не толкова в идеологията и строя, а в това, че хората са изкривили представата за тях. В това, че са започнали да манипулират системата.

И докато стадото се радва на утопични мечти за равенство, благоденствие, достоен живот и т.н глутницата се храни от него, при това избирайки най-свежото месо. Асоциацията на комунистическия елит с глутница е изключително на място в този роман. Защото на глутницата не й стига да има, която си пожелае плът и душа. Глутницата обича лова. Дебненето. Плячката. Затова и си избира най-непокорните и аутсайдерите. Защото те са наградата, с която глутницата после ще се кичи.

Анна е един такъв трофей. Не само за чакащия дете Боил, но и за подобните му, които нямат никакви скрупули. Но Анна не се дава. Тя не принадлежи никому, дори на себе си, както „виденията” и показват”.

Още една оригинална част от ръкописа. Италия. 1997 год.

Описаното социалистическо време прилича толкова много на сегашното, в което живеем, че задава един фундаментален въпрос – „Дали въобще е свършвал социализма? Или просто е умрял под една форма, за да се превърне в друга – вече европейска и модерна?”. И още веднъж припомняйки си, че тази творба е посветена не на кой да е – а на младите хора…

Една малка подсказка, че ужасите тепърва ще се разгръщат. Че предстоят много препятствия, защото не толкова епохата ни характеризира, колкото всъщност ние нея.

Защото Анна, макар и белязана от „комунистическото” оставя също своя отпечатък върху него, давайки урок на хората, които си мислят, че могат да я пречупят. Действието в романа е живо и динамично именно, защото хората постоянно си влияят и се изменят един другиго, така, че накрая не е ясно кой – кой е. Едно е сигурно – четящият също влиза в тези трансформации и мутации, защото той не е просто наблюдател, а спътник и участник.

Мила Искренова

“Единственият грях е да се родиш и живееш в това време” – пише отзад на корицата. Вярвам, че след години – в някоя бъдеща политическа система и ниво на обществено устройство, някой ще напише книга за нашето време и на корицата й ще присъства отново този или подобен надпис.

И все пак дали можем да започнем на чисто? Това е основният въпрос, който остава отворен в края на творбата. Можем ли да поемем цялата кал на заобикалящата ни реалност и от нея да създадем фигурка? Струва ли си да изправим мечтите си срещу системата, когато можем просто да станем част от нейните?
Отговорите могат да бъдат намерени по стъпките на Анна и преследващата я алена глутница. Едно търсене, в което личността се изправя срещу социалистическата действителност. Посоките са две. Или да стане част от нея. Или тотално да обяви своята независимост, предшестваща новата ера.

Делиян Маринов
е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to