Образование

„Аз уча, аз успявам“ – смелостта среща опита за нуждите на учениците

14.10.2020

Росен Богомилов е възпитаник на програмата „Заедно в час“, който продължава връзката си образованието като заместник-директор на 106. ОУ „Григорий Цамблак“ в София. Една от неговите мисии за реинтеграция на ученици се подкрепя от проекта “Аз уча, аз успявам”, финансиран от ЦОИДУЕМ (Център за образователна интеграция на деца и ученици от етническите малцинства). Там, където се срещат свежите идеи, смелостта и опита, да се отговори на нуждите на децата не е предизвикателство, а мисия.

Повече за проекта „Аз уча, аз успявам“ ни разказва Росен.

Росен Богомилов

Какви са стремежите ви в училище? Какви проекти се опитвате да развивате?

Ние сме малко училище, което работи с много проекти, които са фокусирани върху индивидуалната работа с учениците. Един от тези проекти е „Аз уча, аз успявам“, който е финансиран от ЦОИДУЕМ. Проектът включва 8 клуба и една академия. 

Осемте клуба са формирани на базата на потребностите на учениците. Той претърпя много промени заради ситуацията с Covid-19, но благодарение на експерта, който отговаряше за проекта – г-н Лало Каменов, и директорката на центъра – г-жа Мануела Радева успяхме да трансформираме и удължим действието на проекта, така че да постигнем максимален ефект в името на децата. Този проект целеше да развие ключови умения и компетенции – не толкова предметно знание, колкото да накара учениците да мислят критично, да работят в екип, да наваксат знания.

Кое е най-трудното в това да ги задържиш в училище?

Да ги мотивираш. Затова и инвестираме толкова в човешки ресурс и време, за да работим с тях извънкласно по този проект. За нас е важно освен, че ги връщаме в училище, да ги задържим и да ги мотивираме да останат. Но няма как да ги мотивираш, ако те продължават да имат дупка в уменията и знанията си. Работихме за изграждане на навици, умения, нагласи.

Мотото на проекта

Един от клубовете включваше наваксване на някакво предметно знание, но имаше нужда от този клуб, защото говорим за деца, които са реинтегрирани в образователната система. За да могат да бъдат задържани и за да не ги изпускаме да отпаднат отново, с тях трябва да се работи допълнително, по-фокусирано и индивидуално. Смея да твърдя, че именно заради този клуб децата имат напредък и наваксаха випуска си.

Имахме клуб „Аз, репортерът“, който целеше конкретни умения в учениците – да могат да презентират, да задават правилно въпроси, да търсят правилно информация от подходящи източници.

Клубoвете „Аз оставам“ и „Аз продължавам“ работеха с деца, които са идентифицирани като деца в риск да отпаднат. Там имахме професионален психолог, който консултираше семействата и децата, така че да предотвратим риска от отпадане.

Интересен беше клубът „Аз гражданинът – моите права и задължение“. В началото аз бях много скептичен за него, защото беше планиран с най-малките ученици – 1 и 2 клас. Оказа се, че дори най-малките ученици имат нужда от абстрактно мислене, от това да знаят кои са те, с какво могат да допринесат за обществото около себе си и всъщност, че правата произтичат от задълженията.

Академията беше финалният вариант на всички проекти. Тя беше планирана да бъде изнесена извън учебната сграда в различна среда, но ситуацията в последните месеци не ни позволи да го реализираме. Затова вариантът, който измислихме с цел да избегнем струпване на много ученици на едно място, е, благодарение на г-жа Радева и г-н Каменов, закупихме таблети и дейността беше проведена изцяло в онлайн среда. Основната цел на академията беше да акцентира върху личностното развитие и това как да използваме вече уменията, които сме развили в клубовете.

Снимка: Личен архив

Кой от клубовете се отличи особено? 

Всяко училище знае своите силни страни. Една от най-силните страни на нашите ученици е спортът. Затова и нямаше как да реализираме проект без спорт. Това беше един от най-впечатляващите клубове, който започна с 10 и завърши с 19 ученика.

Имаха възможност да се включат в занимания по интереси и организиран отдих, да тренират конкретен спорт, който те харесват, желаят и им е непознат или не са се сблъсквали досега с него. 

Така стигнахме до федерацията по шейни, заведохме ги на тяхно събитие, те се запалиха супер много и продължиха всички в този клуб с голяма мотивация. Основата идея беше да тренират разнообразни спортове, но всички се насочиха към тези шейни, бяха изключително впечатлени. 

Снимка: Личен архив

От клуба по шейни ги включиха в едно от първенствата и едно от децата беше класирано на първо място, защото се справи отлично. Спортът и участието им в такива дейности е едно от нещата, които си задържа в училище и ги мотивира да останат там. Да, имат часове по физическо възпитание, но е много различно, когато знаят, че е неформално и го правиш за тях. Там е състезание. Това за тях беше нещо вълнуващо, нещо, което чакаха с нетърпение. В събота беше последното републиканско първенство и се върнаха с награди, с медали и отличия, включително парични. Това беше нещо, което тях ги впечатлява. А ние си даваме сметка, че

нещата, които ги впечатляват, трябва да са нещата, които са акцентът на нашата работа.

Къде дигиталното и личният контакт в училище се пресичат в реализирането на такива проекти?

Те са взаимнообвързани и последните месеци ни показаха колко имаме нужда да мислим в тази посока. Не мога да кажа, че сме абсолютно готови, но е факт, че вече работим. Да, допускаме грешки, учим се от тях, но това е бъдещето искаме или не. Времето ни показа, колкото и да го избягвахме, че видимо е дошло времето, че дори и малко сме закъснели.

Снимка: Личен архив

За реинтегрираните деца не е ли още по-трудно, когато не трябва да са физически някъде?

В нашето училище работим с образователни медиатори, които запълват тази дупка, когато отсъства учителят чисто физически. Ние не сме голям екип, но сме много отговорни към децата си и си позволяваме да ги посещаваме. Защото си даваме сметка, че е важно и ако съвсем скъсаме връзката, това би оказало много отрицателно влияние. Но благодарение на медиаторите и на съвместната работа на колегите това не се случва.

Кое е посланието, което искате да предаде с този проект?

Посланието е заложено в името на проекта – „Аз уча, аз успявам“. Впоследствие това стана и мотото на цялото училище. Всеки един от колегите, които бяха ръководители на клубове, си направи визия за това как, къде и какво вижда и иска да види като развитие в своите участници.

Как презентирате такива проекти пред учениците? Как ги мотивирате да участват?

Включването на децата става през разговорите с тях и с родителите. Първо бяха сформирани клубовете и техните цели. Ние бяхме направили вътрешен анализ на състоянието и имахме детайлен анализ за нуждите на всяко дете. Това беше ролята на класните ръководители да насочат дете и неговите родители за участие в съответния клуб, защото сме установили по определен начин, че детето има нужда от определени дейности. Точно затова и клубовете бяха планирани по конкретни дейности, за да избегнем дублиране на ученици или ученик да е там, просто защото трябва да е там. Ние искахме да подобрим конкретни нужди. Които пък подобряват и мотивацията, и академичните резултати. Подходът тук е индивидуален.

В целия проект са включени 107 ученици.

Снимка: Личен архив

Как планирате да се развие проектът?

Ние сме училище, което има целодневна организация на учебния ден и тези дейности запазват своето развитие. Учениците имат занимания по интереси, чиято задача продължава оттук насетне да е тази, заложена в проекта.

Най-важното за развитието на този проект е, че има нужда, на която трябва да отговориш. Това е най-важното. Също и екипът от учители, които ти помагат да се реализира. Аз съм склонен да експериментирам в училище и защитавам своите експерименти, не ме е страх, и смятам, че те са мотивиращи и за по-опитните учители. Мисля, че и за тях е важно да експериментират дори в такива дейности, за да си позволят да експериментират и в класната стая. 

Ежедневието на ученика вече не е сиво. Ние трябва да го направим цветно, ако искаме да го задържим. Това е път, който трябва да извървим, той не може да се случи от само себе си. Трудно е, когато имаш учители, които се страхуват да експериментират. Но тук е пресечната точка на свежите идеи с опита, и мисля, че когато двете се съчетаят, нещата се случват повече от прекрасно. Винаги трябва да срещаме опита със смелостта.

Какво ти се иска да се промени в образователната система?

Ако тръгна да изброявам, нещата биха били безкрайни. Но това, което аз искам да се промени, е, че мисля, че е крайно време да заговорим за повече автономия на училищната институция, за повече независимост. Училището, директорът, екипът са тези, които са с децата ежедневно и познават нуждите им, контекста, в който те живеят и са хората, които могат да отговорят на нуждите на тези деца. 

Другото е това разделение на елитни и неелитни училища, което не прави услуга на обществото ни като цяло. И всъщност ни разделя много повече. И другото, което много ми се иска, е да не съществува тип сегрегирани училища. Но всичко това би се случило с правилната политика, която прокламира и води към едно по-различно мислене. Когато имаш правила, но имаш и вратички, с които да ги заобиколиш, се случват дисбаланси в системата.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Емилия НайденоваДа постигнем непостижимото с постижими стъпки30.03.2020

Още от Под Моста

Калоян ГуглевИзкуството в дигиталната епоха. Как артистът живее от него?LIFE