„Бежанци” – завръщането на класическия роман

12.10.2013

107559За да бъде силна литературата на една страна, е необходима традиция. Няма как съвременните ни писатели да изградят нещо солидно и стойностно, без да почерпят опит от българската класика. Не става с механично копиране на чужди модели. Не става с пренебрегване на основите. Не става с бесен индивидуализъм и надменно загърбване на традицията. Качественият роман трудно може да е самотен остров, откъсат от културната среда на своя автор. Напротив – силен е този текст, който стъпва уверено на вече изграденото, черпи от него мощ и след това го доразвива, внасяйки нещо ново и различно. Романът „Бежанци” на Весела Ляхова е точно такъв. Той прекрасно се вписва в литературната ни традиция, успявайки същевременно да постави нови въпроси и да посегне към неизследвани територии.

Виж още: ЛИТЕРАТУРНИТЕ МУЗЕИ НА СОФИЯ

И ако има жанр, в който родните творци категорично са доказали своето майсторство, това е историческият роман. Още първият български роман – „Под игото” – е исторически. Когато се замисля за най-любимите си български писатели, несъмнено се сещам за автори на исторически романи – Димитър Талев, Антон Дончев, Фани Попова-Мутафова, Стефан Дичев. Дори ако изляза от рамките на родното творчество и се насоча към любимите си заглавия от световната литература, пак ще попадна на исторически романи като „Война и мир” и „Отнесени от вихъра”, разказващи за съдбата на обикновения човек, теглен от всепомитащия ход на времето. Тъжно ми е, че творците на моето съвремие все по-рядко избират подобна проблематика. И затова съм искрено щастлив, че все още се намират автори като Весела Ляхова, решени да дадат своя принос към тези вечни теми.

Навлизане на българските войски във Вардарска Македония през април 1941 г.
Снимка: Kurt Haucke

„Бежанци” разказва историята за българското малцинство в Егейска Македония по време на Втората световна война и последвалите я политически промени на Балканите. По своята същност това е истински класически роман – дълъг, драматичен, изпълнен с множество преплетени сюжетни линии, богат на разнообразни герои, свързани помежду си със сложни роднински връзки. Персонажите са класически възвишени – изпълнени с достойнство и чест, носители на висши морални добродетели, трагични в своята духовна чистота. Но това не ги прави далечни и несъотносими към днешния читател. Всички тези герои са хора и носят в себе си цялото величие и цялото падение на понятието „човек”. Те извършват велики дела и срамни грешки, но през целия си път са водени от силното влечение към правдата, към истината. Те са разкъсвани от древни човешки дилеми – личните мечти и копнежи срещу повелите на рода, дългът към семейството срещу дългът към народа, оцеляването на всяка цена срещу спазването на неотменими морални закони. Към тях Ляхова добавя и едно ново, изключително болезнено и практически нерешимо вътрешно разцепление – любовта към родната земя срещу любовта към собствения етнос. Бежанците са хора, които нямат истинско място под слънцето – в родните си земи те са чужди, защото са на гръцка територия без да бъдат гърци, а като преселници в България те пак са чужди, защото са дошли отвън. Ляхова описва това народно бездомие по покъртително затрогващ начин.

Бежанците претърпяват разнообразни страдания, те понасят на гърба си всички възможни несправедливости на Втората световна война и мъчителните години веднага след нея. Те са разпращани по фронтове, пребивани, унижавани, насилствено изселвани, обменяни като стока между различните правителства. И все пак величественото в тези образи не е просто това, че те оцеляват в зверските условия. Величествено е колко много им се живее. Преминали през ада, тези хора пак ще се съберат на оскъдна трапеза – я за някой голям християнски празник, я за кръщенето на нечие дете, и заедно ще пеят, ще се смеят, ще надмогнат мъките и ще намерят повод да изпълнят сърцата си с щастие. Подложени на най-лошото в живота, те остават впити в копнежа по най-хубавото. Дори да бъдат затворени в разпадащ се хамбар, те ще намерят сили да го изпълнят с живот и обич и ще го превърнат в истински дом.

Основният злодей в романа на Ляхова е Властта. Не просто някоя конкретна власт, а всяка власт, всеки стремеж на човека да се разпорежда със съдбините на друг човек. Този многолик вечен злодей е най-тежкият потисник  в книгата. Различни герои се насочват към властта и техните намерения не са задължително нечисти – напротив, доста често към нея посягат хора, които искат да сътворят по-добър социален ред, да направят света по-хубав, отколкото са го заварили. Но веднъж попаднали в мрежата на властта, хората изгубват себе си. И няма значение колко благородни са били идеите им, в крайна сметка те се превръщат в поредния слуга на властта, който потъпква правдата. Властта няма за цел да помогне на нуждаещия се, да обезпечи пострадалия, да се погрижи за бедстващия. Тя иска просто да властва. И от нея никога не може да дойде нищо добро. Това е трагичният извод на Ляхова, суров и парещ в своята безкомпромисност.
1378203_10151994642502990_1733961127_n

Особено силни за мен бяха женските образи в романа. Всяка от четирите главни героини беше в някаква степен персонификация на България. Капитан Хриса – носителка на възрожденския дух, смела и безкомпромисна, стояща като реликва от едно отминало време, когато доброто и злото са били по-лесни за разпознаване. Катина – стожер на патриархалните ценности, събирателен образ на майката – сърдечната майка-закрилница и категоричната майка-повелителка. Неда – достойната, човечна и величествена Неда, понесла на гърба си всички възможни тегоби. И накрая Елена – младата и прелестна Елена, носителка на романтизирана перцепция за света, искаща да остане вярна на своя род, но трагично запленена от чаровния чужденец. Това са не просто четири българки, това са четирите лица на България – на застаряващата възрожденска България, объркана в новия свят, на майката България, на страдащата България, на раздвоената България. Мъжките персонажи в романа са рационалното, а женските – емоционалното начало. Мъжете разсъждават за положението на народа, за възможните бъдещи перспективи, за разликите в политическите системи, за стойността на дома и стойността на честа. Мъжете разсъждават, а жените изживяват.

В крайна сметка „Бежанци” е не просто страхотен исторически роман, пропит с болка и драматизъм. Той е едно любовно писмо към миналото, към времената на простия начин на живот, към очарованието на селския бит, към народната сплотеност, към колективното посрещане на радости и скърби. В днешния литературен пазар, задръстен от любовни писма към модернизма и индивидуализма, „Бежанци” представлява изключително рядко бижу, достойно и за най-взискателните читатели.

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Делиян МариновРевю на „Блатна Треска” от Даниел Иванов12.10.2018

Още от Под Моста

Габриела КанджеваПреди концерта: любимите ни 5 песни на Il VoloМузика