За миражите и националната ни идентичност

zname_2

Тази статия не е плод на политическата безизходица и безперспективност, която тресе обществото ни. Не е и в отговор на шокиращата за масовия читател новина, че от МОМН искали да махнат две от Ботевите стихотворения от програмата по БЕЛ. Тя е нещо, което от доста време исках да напиша и да публикувам някъде, където има шанс да бъде прочетено от повече от двама-трима фейсбук приятели.

Минути преди да започна, писах на Митака (а.к.а Редактора), за да го питам дали би пуснал подобен материал – защото може много хора да го сметнат за обиден, пък сайтът все пак е прохождащ. Е, имам зелена светлина, стига да не съм твърде краен и провокативен.

Ама е трудно да не си твърде краен или провокативен, когато коментираш неща като национална идентичност, национални илюзии и кули от пясък, от които се веят национални знамена. Но хайде по същество.

Нещо е фундаментално сбъркано в българската национална идентичност. Както би казал Хамлет, има нещо гнило в България.

В университета чух, че нацията била съвкупност от хора с „общи корени в миналото, съвместно настояще и споделени очаквания за бъдещето”. Обаче в България последните две май липсват, а пустите корени вместо навътре и надолу, са започнали да растат навън и нагоре и да задушават като плевели така или иначе нездравото дърво. И то до такава степен, че не мога да си представя как то някога ще даде плод.

За какво става дума ли? Става дума за изкривеното самосъзнание, закотвено някъде в миналото. За криворазбрания реваншизъм за многовековни обиди от отдавна мъртви хора. За институционализираното идолопоклонничество пред личности, чиито достойнства са преднамерено преувеличени. За хората, които се изживяват като част от народ-великомъченик, с когото съдбата и светът са били несправедливи. За 20-те факта, които да ви накарат да се гордеете, че сте българи.

Проблемът сякаш започва много отдавна с един монах, който решава да запита: „О, неразумний юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин?” в първите години на Националното възраждане.  Разбира се, тогава тези думи, подхранващи националното самочувствие, идват като манна небесна и скоро биват подхванати от много други автори – Георги Раковски, Христо Ботев, Иван Вазов и компания. И докато в периода на формиране на националното самосъзнание под чужда власт идеализирането и героизирането на миналото имат чудно въздействие, щеше да е чудесно, ако тия страсти си бяха останали във Възраждането. За зла участ обаче, век и нещо след Освобождението още пеем тази песен. И няма изгледи да ни омръзне.

В следосвобожденския период българската нация изневиделица се сдобива със своя държава – след 500 години липса на каквито и да е държавнически традиции. Тук не мога да споря, пет века по чужда власт наистина ни прецакват яко – там където другите народи имат Ренесанс и хуманизъм, Просвещение или Епохата на разума, буржоазни и индустриални революции и философско обуславяне на понятия като демокрация, народен суверенитет, равенство, човешки и граждански права, българите имат Национално възраждане, през което се опитват отчаяно да наваксат постиженията на модерната западна мисъл, ама и да не са твърде отворени, защото все пак се формират като нация, пък за това е нужен и доста шовинизъм.

И именно в това май е проблемът – в неизживяните етапи на народностно и национално развитие и същевременно в огромното желание да си бъдем нация и да имаме герои и гении, изобщо велики личности. И започваме да си създаваме кумири и национална митология. Имаме си Патриарха на българската литература, който в стотиците си произведения се занимава всичко на всичко с три теми, имаме си поета-гений-революционер, който оставя жена си вдовица и децата – сираци, защото голямата му мечта е да стане безсмъртен, падайки в бой за свобода. Нищо, че когато влиза в България, Априлското въстание отдавна е замряло и че жертвайки своя живот, рискува този на още 200 момчета напразно.

Имаме и Джон Атанасов, роден, израснал и учил в Щатите, от когото сме много горди, щото си е наше момче.

От скоро официално сме граждани на Европа. Ама май и сега, както и преди сто години, не сме дотам, а сме си на същия байганьовски хал. Светът се смалява, а разстоянията и различните езици вече не са пречка. У нас обаче „турчин” и „резак” още са обидни думи, а изучаването на турския като майчин език, незадължителен предмет, ни поставя в състояние на бойна готовност. За разлика от изучаването на английски, немски, френски. Щото турците все още са и во веки веков ще ни бъдат душмани и поробители.

Европейци сме, ама в училище хабер си нямаме от модерна европейска (пък камо ли американска) литература – подминаваме я, защото бързаме да стигнем до важните възрожденски работи, които все още ни определят като нация.

Европейци сме, ама тук природните бедствия и човешктие нещастия са предизвикани я от Мадона, я от някой парад на содомити от партията на сър Елтън Джон и Фреди Меркюри.

Европейци сме, обаче все още се възпитаваме в ценностите на една отминала, но явно неизживяна епоха. И все още си къпем бебетата в солена вода. И каним попове да освещават държавни сгради.

Скоро в спор с един приятел (Цецо, ти си <3) той каза, че понякога зад патетичните патриотични изказвания трябва да видя желанието на хората да се почувстват част от едно общество, демек, поакадемичному, че патриотизмът и националното самочувствие са средство за социална интеграция. И аз го виждам. Обаче се и чудя – когато обществото ти все още се крепи единствено на стогодишните ценности и културни постижения на хора с безобразно лицево окосмяване, това наистина ли е хубаво? Защото аз лично не мога да си представя бъдещето на българската нация – не и в този неин вид, не и вперила поглед в една морално съмнителна епоха, не и с миналото като единствено основание за интегритета й.

И за накрая – аз не знам дали искам да създам деца в тази държава. Не бих могъл да ги възпитам по начина, който е социално приемлив. Това би означавало да им причиня 12 мъчителни години средно образование, последвани от доживотен живот (не ми барайте тавтологията) в общество, което уж се опитва да върви напред, гледайки назад.

Константин Николов

е 22, студент по “Право” в Софийският университет. Ако пиеше, след две бири или едно уиски бихте го чули да обяснява на всеки, достатъчно търпелив, за да го слуша, че животът и съществуването са в крайна сметка безсмислени и всеки опит да се убедим в противното е просто самозалъгване, необходимо за да оцелеем още един ден.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to