„Болестта на пеперудата. Моята анорексия” – огледало на болката и спасението

„Болестта на пеперудата. Моята анорексия” е книга, която разказва личната история на Яна и нейното семейство, на майка ѝ Людмила, която събира сили не само да продължи, но и да разкаже за тяхната борба, битката, която има една главна цел – да запази този крехък живот. Битка в себе си и със себе си. Тази смела книга е тук, благодарение на издателството с най-голямото сърце – ICU и Невена Дишлиева-Кръстева.


Ние сме крехки като пеперудени крила. Животът ни се променя от една дума, от един полъх на вятъра. Един дъжд в лош ден може да направи кладенеца, на чието дъно, седим безумно дълбок. Една дума може да ни извади от него.

Колко може да продължава болката, преди крилете ни да изтънеят напълно, а ние да изчезнем?

Людмила Людмилова е майка на две прекрасни деца – семейство, което, като всяко друго, се бори със своите проблеми и трудности. Всяко семейство може да бъде на тяхното място, всяко семейство може да разкаже за своята битка. И затова е невероятно важно да бъдем смели и да говорим – само така можем да се спасим един друг – както светът е оцелял до днес – чрез разказването на истории.

Битката на Людмила и семейството ѝ е битка с коварната болест анорексия, за която у нас не бих казала, че се говори много или че се знае много. Затова излизането на книгата е важно – защото всяко отиване в крайности, е погубващо за нас. Както да се тъпчем, така и да бягаме от храната, но също и – както и да се отнасяме зле със себе си, така и да се величаем. Всеки носи себе си – навсякъде, където и да отиде. Затова урокът тук е да се обичаш и да търсиш златната среда, която няма да те погуби. Не твърде голяма порция, но и не прекалено малка – за всичко в живота.

Не искам да съм поредният човек, който крие тайна. Болни сме от криене на животите си. Дните минаваха, но въглените от пожара тлееха, а картините на ужаса изгаряха очите ми. Гърлото ми пресъхваше, дъхът ми спираше, но съм жива и за да продължа, трябва да изтръгна тази история от себе си.”

Болестта на пеперудата“ е искрена и болезнена книга. Хваща за гърлото, пълни очите със сълзи, но Людмила е успяла да опише този страшен и труден за семейството ѝ период, така че да не можеш да се откъснеш от книгата. Седях на една пейка в морската градина във Варна, четях и се молех Яна да оцелее. Отгръщах страница след страница, защото исках да прочета – тя е жива, тя е добре.

Причините да се стигне до диагнозата „анорексия“ са много. Очакванията от обществото, очакванията на семейството, очакванията, които имаме към самите себе си – всички те се превръщат в оръжие срещу психиката, душевността и телата ни. Да, книгата удря шамари – особено заради тайните, които крием, заради фалшивия начин, по който се опитваме да изградим перфектна представа за себе си и животите си. Сякаш има някакво значение дали ни смятат за дебели, слаби, красиви, богати, успели…

Животът течеше някъде, а ние сякаш бяхме безсмъртни и не се интересувахме от него. Не виждахме хората, не усещахме крачките на времето…”

Болезнено ми се струва това завръщане в миналото, което прави Людмила, но и смело – като опит да изкара от себе си тази болка,  и като помощ за други, които наказват телата и умовете си по един или друг начин. Освен това тя го прави невероятно красиво – това не е дневник, художествената стойност е налице. От болката се е родила наистина красива книга, която вярвам, че ще бъде спасително въже за мнозина.

А спасението е винаги там – дълбоко, дълбоко в нас. Людмила е удържала, изиграла е своята роля, своята мисия на майка, която успява въпреки невероятните трудности и препятствия, да спаси детето си от анорексията, да я върне към живота и да ѝ покаже, че само тя самата е този, който може да я измъкне, да я извади от дъното. 

Четете „Болестта на пеперудата. Моята анорексия”. 

„Днес знам, страшното нещо” живее само у нас. В кладенеца се беше стаил единствено моя уплашен дъх. Този ужасен страх, който ме разтреперваше, идваше от гърдите ми, блокираше дишането ми, спираше часовничето ми. И беше в мен. А долу имаше само вода. И ако се държах здраво, никога нямаше да падна. Нямаше кой да ме дръпне. Можех да гледам, а можех и да полетя надолу. Но не исках. Държах се здраво и дори се усмихнах на отражението си. Усмихнах се, защото не харесах уплашеното си лице.”

Поръчай книгата тук: Болестта на пеперудата, ICU

Емилия Найденова

е на 25 и е завършила специалност Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия. Извън сайта работи като уеб мастър и учител по английски на малки деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to