Спектакъла „Калигула”: гол ли е царят или всички сме голи?

Един от най-чаканите спектакли за миналия театрален сезон – „Калигула“ – по провокативния текст на Албер Камю в Народния театър „Иван Вазов“ предизвиква у зрителя противоречиви реакции и редица остри въпроси. Носителката на „Аскеер 2017“ за най-добър режисьор Диана Добрева е на режисьорския стол, а в главната роля е Деян Донков, който провокира още с плаката на спектакъла. На него актьорът позира чисто гол, наметнат единствено с халат.

Сюжетът на „Калигула“ започва със смъртта на любимата сестра на владетеля – Друзила, която запраща Гай Цезар Германик, наречен Калигула, сред необятната империя на собствения му ум. А именно, че човекът е сцена, а императорът – единствен актьор на нея. Калигула знае каква е цената да бъде император, знае какво империята иска от него. Предусеща самотата, която властта налага, и върви към нея и смъртта, без да се пази от инстинкта на поданиците да живеят в заговори, за да върнат логиката в един безумен свят.

Императорът – прочут със своята ексцентричност, развратност и жесток деспотизъм, не е ясен персонаж, който да се категоризира. Много учени отхвърлят твърдението, че Калигула е тероризирал Рим. Древният автор Филип Александрийски, който лично се е срещал с „Ботушчето“ (значението на името Калигула), не го смята за луд, а за злобен. Целта му е „просто“ да унищожи сенаторите и елита. Опитва се да нахрани болката, да я успокои. Калигула отрича и се надсмива над земното, за него е горчиво да бъдеш човек. Затова започва да живее с мотото „Любовта е нищо, държавната хазна е по-висша от всичко“. Счита, че животът е обречен от материалното и нематериалното, както хората са обречени от милостта или жестокостта на боговете.

За Калигула всичко тук е черно, а хората – отвратителни. Не го ли прави това най-самотният човек на света? Може би затова предпочита да бъде бог или дори повече от бог. Защо не? Той няма какво да губи, всичко в очите му е безсмислено, a осъзнавайки това, придобива свободата да прави каквото си иска.

Поради тази специфичност на героя основният конфликт в пиесата е между Гай и поданиците, което умело е отъждествено с ирационалното му управление и логиката на практичния преврат.

Деян Донков е вихър от емоции. Може да бъде какъвто си иска – чувствителен, хладен, безчувствен и див. Това за пореден път доказва с превъплъщението си в Калигула. Там той управлява с повествование, рядко говори конкретно на някого. По-голямата част от репликите си доставя на публиката, гледайки втренчено към нея, към Рим, към света. Стихиен е, когато дава воля на лудостта си, пълен с огромна енергия, когато наказва, но и фин, когато се срещне очи в очи със съвестта си, тогава е раним, погълнат от вина.

В духа на една от репликите, отправена по адрес на героя му, че е звяр, отказал се от човешки образ, в движенията и рефлексите си Калигула с изумителен усет и ловкост подражава на диво животно. През голяма част от времето лази полугол на четири крака като хищник, който току-що се завръща от кърваво пиршество, а вече дебне следващата си жертва – „Убивайки хора, убивам смъртта“.

Насилствената смърт е естетически и философски казус в пиесата. Тя сама по себе си е герой. Особено ефектна е финалната сцена с наредените в шпалир превратаджии. Минавайки като на забавен кадър между тях, Калигула сякаш остава неуязвим за остриетата, смъртта сякаш не го докосва, просто защото е прекарал управлението си в това, отдадено да я захранва, да ѝ пренася нови и нови жертви.

Простичката истина, че хората не прощават на владетелите е доказана за пореден път, последното копие е забито в сърцето на императора и с неговата смърт се ражда надеждата за реда, за разумното управление.

Зрителят става свидетел на една стилизирана жестокост. Смъртта се превръща в изкуство и наистина оставаме озадачени от красотата ѝ. Разбира се, на прима виста сме отвратени от жестокостите и плътската голота, но това е просто провокация, целяща да ни замисли за границата. Колко отчетлива е тя, можем ли да я разпознаем, лесно ли е да я прекрачим. Посредством „театър в театъра“ смъртта се превръща не просто в акт. Тя е премиера, на която всички са задължени да се явят, а в ролята на режисьора, въплъщаващ безконтролна воля, е самият император.

Характеризирам творбата като опит за разбиране на властническата лудост. Припомня ни колко лесно може да се злоупотреби и как никой не е в безопасност. Кара ни да се замислим дали в днешно време всички сме луди, тъй като само един луд може да копнее адът на земята да се превърне в рай.

За да гледате спектакъла, следете за дата в Народния театър. Отидете и открийте за себе си отговора на въпроса от предния параграф.


Автор: Велина Станоева

Стажанти на

За втора поредна година “Под Моста” организира стажантска програма във Факултета по журналистика към СУ. Принципът на програмата е по-големи колеги да дадат част от опита си на по-малките. През 2018 г. през програмата ще минат 14 студенти по журналистика първи курс от ФЖМК.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to