Трудно е да пишеш за книгата „Чернобилска молитва” на Светлана Алексиевич, след като си я прочел. Защото е непосилно човек да поеме толкова много информация за трагедията в чернобилската атомна електроцентрала по начина, по който беларуската авторка я предлага. Така, както е било непосилно за пожарникарите да поемат огромното количество радиация от току-що избухналия реактор.

Тази книга не е за Чернобил, а за света на Чернобил. За самото събитие вече са изписани хиляди страници и са снимани стотици хиляди метри кинолента. Захванала съм се с това, което бих нарекла пропусната история, безследните следи на нашето пребиваване на земята и във времето.

Колкото и да гледаме кадри на разрушения реактор, обезлюдените територии, филми за аварията, да четем статии или да търсим виновниците, ще бъде все едно. Това упражнение и да го повтаряме с часове, накрая ще си легнем да спим спокойно, без да бъдем трогнати.

Това, което истински трогва, са хората. Онези, върху които аварията оставя своя отпечатък. Това са героите на книгата, чиято чернобилска молитва прочитаме и неусетно отправяме към Бог заедно с тях. Белегът върху тези хора е толкова дълбок, че изречените от тях думи ни събарят, шокират, трогват, помитат, разбиват…

Точно като разбит се чувствах след прочитането на някои от историите. Защото бяха разказани през болката от едно загубено минало… Минало, което е обещавало щастие, което е било изпълнено с надежди. И изведнъж всичко рухва. Бленуваното бъдеще изчезва. Остава скръбта. Ражда се чернобилският свят. Той не живее в 30 километровата зона, а в хората извън нея. Затова е трудно да се пише за тази книга. Нещастието в нея е истинско. Не е плод на нечие въображение. Чернобил се оказва по-зашеметяващ автор от Чехов и Достоевски.

Интервю или монолог

В книгата си „Чернобилска молитва“ Светлана Алексиевич не изрича почти една дума. Рядко се срещат герои, с които тя да разговаря. Във всичките си интервюта оставя хората да насочат темата накъдето поискат. Понякога ѝ бутат в ръцете информация, документи, за да използва в книгата си… После пак заговарят.

Разчувстват се, плачат, неспокойни са, нервни са… Това, което им е трябвало, е било да ги оставят да говорят, а не да им моделират разговора с въпроси. Казват си всичко, което им идва на ума. А за казване има много – насъбраната мъка е повече, отколкото те могат да поемат. Искат да я споделят. Затова Светлана Алексиевич нарича всяка история монолог.

Първото интервю ни хваща неподготвени. То е с Людмила Игнатенко, жена на загиналия пожарникар Василий Игнатенко – един от първите, работили по избухналия реактор. Представете си жена, която е загубила единствения мъж, когото е обичала. Но загубата не е била мигновена. Траела е дълго време, прекарано в болница в Москва. А после безпътица.

Следват историите на възвръщенци по заразените територии, на ликвидатори, политици, журналисти, учени, съпруги, майки, деца… Стотици души. Написването на книгата е отнело над 10 години и повече от 500 интервюта – в крайния вариант влизат малко над 100.

В единствената глава, в която Светлана Алексиевич изказва мнение, тя пак прави интервю – със себе си като свидетел на аварията. Като наблюдател на зараждането на нова история, която е преобърнала досегашните ни представи за живота и е променила света, в който живеем.

Последствията от аварията в атомната централа

С катастрофата веднага настъпва промяната. В страната, в която хората са учени от малки да се готвят за война, да защитават родината, да отблъскват заплахата, аварията се сравнява с Втората световна война. Особено от по-възрастните, преживели я.

Действията на военните напомнят на това. Те разчистват, нареждат, бързат. Най-вече принудителната евакуация напомня на селяните около централата за времената, когато са бягали от германците. Те напускат. Някой бягат към гората да се скрият от униформените, защото не искат да изоставят родния си дом. Дърветата са поели най-много от радиацията. Но къде е врагът?

Сега врагът е непознат, не го виждат. Радиацията не се вижда, няма мирис. Това е нов, непознат окупатор, за когото хората не са се готвили при обученията по гражданска защита. Поне не в този мащаб. Нито пък са го виждали по героичните филми за Отечествената война. Старци, неосъзнаващи заплахата, казват, че щом са победили нещо толкова страшно като Вермахта, значи ще победят и това.

Но това новото е недосегаемо и трябва да се бяга от него. Днес то е преобърнало естественото развитие на живота. Децата в засегнатите райони нямат енергия. Те не играят, не се смеят, не лудуват, не бягат. Учителите се молят те да направят някоя пакост. Все пак са малчугани. Но те не мислят за игра. От малки в главите им са най-различните диагнози на лекарите и мисълта за смъртта.

Информационно затъмнение

Някой може да си e мислил досега, че най-засегната е Украйна. Но радиоактивният облак тръгва на север. 70% от него попада в Беларус. Никой не говори за това, а трябва светът да обърне внимание на малката страна.

За Чернобил знаят всички, но само във връзка с Украйна и Русия. Трябва да разкажем и за себе си…

Така се говори във вестникарските извадки, поместени в началото на книгата. А преди тях е било информационното затъмнение. По този въпрос в книгата „Чернобилска молитва“ са интересни спомените на учени, местни, които са разбирали опасността, и инспектори по опазването на околната среда.

Особено впечатление прави Василий Борисович Нестеренко, който е бивш директор на Института по ядрена енергетика към Академията на науките на Беларус. И има защо да е „бивш“. Осъзнаващ заплахата, е ходил по кабинетите на партийните величия, за да ги накара да предприемат нужните мерки. Може би става неудобен.

Но по-голямото неудобство остава за хората. Неинформираните или знаещите, които просто са вярвали на партията, че така е по-добре. Да не карат народа да изпада в паника. Понякога книгата може да звучи като търсен реваншизъм. Като злобна критика към съветския режим. Може да има и несъгласни. Ала сякаш това не е книга, търсеща виновни. Това е книга изследваща света след Чернобил.

Нов свят

Неминуемо животът на хората се променя. Катастрофата е белязала живота им и е засяла страха. Когато една война отмине, хората продължават да градят новия свят с жажда за живот. Но не и при чернобилците. Те се страхуват. Дали не носят заразата от радиацията в себе си? Или тя е в любимата? Неслучайно абортите са толкова много, раковите заболявания, замърсената земя, децата с недъзи.

Това са неща, с които героите на Светлана Алексиевич трябва да се научат да живеят. Технологичният подем е преосмислен, физиците са намразени. Хората научават, че мирният и военният атом са братя. Нещо, неосъзнавано досега за съветския човек, предоверил се на политиците.

Но да беше само това! Личният живот е най-големият потърпевш. Хората търсят предишното си щастие, изгубеното щастие. Най-трудно е за семействата на ликвидаторите, децата им, съпругите им. За младите хора, родени след аварията, или нейни свидетели. Всеки от тях търси любовтта, щастието.

Людмила Игнатенко започва в началото с история за нея – любовта. Не за самата авария, а за това, което тя ѝ е отнела. Нейните думи са силни и разтърсващи. Защото са искрени. Неслучайно Светлана Алексиевич завършва книгата си с историята на друга любяща жена, чийто свят е различен, напълно отличаващ се от стария, в който мъжът, на когото тя е предложила брак, е още жив.

Монолози, не интервюта, защото тези хора няма на кого да разкажат за постчернобилския свят, в който живеят. Те се чувстват сами, неразбрани. Това е неразказаната история за аварията. През цялото време, докато четях книгата, си представях хората с техните монолози на сцена, изнасящи може би едни от най-зашеметяващите моноспектакли в историята на театъра. Защото са истински преживяни и изречени с искрена молитва към Бог.

„Чернобилска молитва” на Светлана Алексиевич е на българския пазар, благодарение на Издателство „Парадокс”.

Сериалът „Чернобил“

Почти 2 години след излизането на книгата „Чернобилска молитва“ се появи сериала на HBO – „Чернобил“. Благодарение на феноменалната атмосфера и реалистичност – той вече е на първо място в IMDB сред всички сериали.

Интересно е, че части от телевизионните серии са вдъхновени именно от „Ченобилска молитва“ на Алексевич. Става въпрос за първия разказ от книгата, тази на пожарникаря Василий, който е от първите, отишли да потушават огъня в атомната централа, както и съпругата му Людмила. Историята е действителна и макар в „Чернобил“ да е пресъздадена силно, в книгата е пълната версия на случилото се.

Създателите на сериала са били толкова развълнувани от разказа на Светлана Алексиевич, че решават той задължително да бъде екранизиран. „Чернобилска молитва“ е преведена на английски през 2005 година и има феноменалната оценка 4.43 в Goodreas.