Обичам да чувам думите, преди да ги запиша. Да потичат, за да плувам по течението им. С Наталия Делева нямахме тази възможност. Разполагахме със задочна среща, интернет вместо следобед за кафе. Разделят ни километри и часове. Разделяхме и мислите си – не с редуване на мълчание, а с натискане на спейс. Останахме невидими, за да прогледнем с думи и емоции.

Под Моста: Какво отвори очите Ви за невидимото?

Наталия Делева: Поредица от случки, които се заклещиха в очите ми като клечки и години не ми позволиха да мигна. Първата беше среща с деца от Дом „Майка и дете” – майките отсъстваха от срещата, както и от живота на децата.

ПМ: Съществува ли хапче за проглеждане?

НД: Ако има такова хапче, то това е желанието ни да разберем каква е историята на тези, които смятаме за различни от нас и готовността ни да ги приемем. Често се случва така, че хапчето за проглеждане се оказва нашето собствено състояние на невидимост. Животът на човек не е константа; флуиден е и заедно с него се променяме и ние. Или по-скоро обратното – променяйки се, променяме живота си. Това е хубаво. Това е нормално. Но също така означава, че не сме застраховани против състояние на изолираност, против бездомност, травма. Случват се неща и в личен, и в световен мащаб, които не винаги зависят от нас, но променят траекторията на живота ни драстично.

Подминавайки човек на улицата, останал без дом, поглеждам в очите му. Той не винаги е бил там – имал е свое семейство, дом, хора, които са го обичали и той тях. Но нещо се е случило накриво и животът му е поел в друга посока. Ако се отърсим от стереотипното мислене, от тази назидателност, с която се отнасяме към хора в подобна ситуация, ще открием истинския, красивия човек в него. Също и в себе си.

ПМ: „Невидими“ е силен концентрат от самота, болка и чупливи блянове. С какво да разредим тръпчивия им вкус?

НТ: Не трябва да го разреждаме! В никакъв случай. Колкото по-силно подейства, толкова по-голям шанс има да промени status quo. Това е от малкото коктейли, които трябва да се пият с широко отворени очи и да се пият до дъно. Въпреки тръпчивия вкус.

ПМ: Защо да си различен се превърна в премълчан синоним на отхвърлен?

НД: Не мисля, че винаги е; поне не във всички случаи. Има безброй форми на различност и някои от тях се търсят и ‘носят’ като знак за социален статус, като знак за различност в мисленето. Протестиращите хора са различни в противопоставянето си на нередностите в системата. Музикални стилове възникват от желание да изразиш различно отношение към света.

Но да, има и друга различност, която води до неприемане и отхвърленост. В дъното на това е страхът. Наскоро присъствах в Лондон на един разговор с Капка Касабова, темата беше за границите. Интересно ми беше да чуя, че хората, които живеят по границите – християни, мюсюлмани – живеят в съжителство и мир. Тези хората се познават добре, израснали са заедно; за тях значение има най-напред човекът, а не религията. Страхът от различния е страх от непознатото.

ПМ: Можем ли да сме приятели с мислите, спомените, въображението и мечтите си?

НД: Би било доста странно, ако не сме. Предполагам, че и диктаторите са били приятели с мислите и мечтите си, макар че това ги прави врагове за огромна част от човечеството. Въпросът по-скоро е, как нашите мисли и последващи действия да са приятели на тези на човека до нас. Когато мислим по този начин, имаме по-голям шанс да сме спокойни със себе си.

ПМ: Колко дълго оставаме деца?

НД: Колкото си позволим. Детството е любопитство към света, чистота и непреднамереност, с която приемаме хората около нас. Също и непрестанно желание да играем. Забелязвали ли сте в репортажите от бомбардираните градове в Сирия, например, или от бежанските лагери, как на фона на целия срутващ се свят, винаги се намират по няколко деца на заден план, които играят? Въпреки това нещастие, което се стоварва върху тях, те са деца, които имат инстинкт за опознаване на света чрез игра, мечтите им за нормален живот са по-силни от всичко друго.

ПМ: Какво е утре?

НД: Утре идва след днес. Утре е цветето, което днес сме посели. Утре може би ще бъдем по-мъдри, но вероятно и с повече стереотипи. Само от нас зависи какво семе посяваме днес.

ПМ: Какъв е гласът на щастието?

НД: Богат на тонове – и ниски, и високи. В разнообразието се крие пълнотата. Нужна е база за сравнение: ако ги няма ниските, как да знаем, че високите са високи?

ПМ: А добре ли сме със слуха?

НД: Май повече говорим, отколкото слушаме. Особено в дигиталния свят, паралелен на реалния: там прелива от гледни точки, нападки, реклами за продукти, които ще ни направят по-красиви, по-търсени и по-щастливи, всеки говори едновременно с другия, но чуваемостта е оскъдна.

ПМ: Казват, че надеждата умира последна. Има ли начин все пак да я спасим?

НД: Надеждата умира заедно с нас. Може би животът е надежда. Ако намерим начин да спасим, да съхраним себе си, значи сме спасили и надеждата.

“Невидими” е дебютният роман на Наталия Делева, под редакцията на Георги Господинов и достигнал до нас, благодарение на издателство Жанет-45

“За известно време забравях кое е реалност и кое – измислица. Не търсех връзката; всяка частица съществуваше независимо от останалите – като една поредица от снимки, в която аз стоях изпъчена по средата, все в една и съща поза, а зад мен като фон се сменяха изгледи от всякакви частици на света. Албумът на моето пътешествие до тъгата на другите.”

“Но птиците изкълваха трохите, нишката се опна рязко и се скъса и зениците ми се разшириха страшно в момента, в който забелязах празното място на чехлите ти до вратата.”

“Невидими” е роман за неприемането на различните, в който деца съчиняват родителите си. Млада жена, отраснала в Дом за изоставени деца, се опитва да превъзмогне травмите от детството си. След поредица от раздели среща Дара – изоставено дете, в което разпознава себе си като малка. Привързва се към нея и решава на всяка цена да намери начин да й подари живота, който тя самата никога не е имала. Това е роман за хората в периферията на обществото. Различни сюжетни линии се преплитат, за да разкажат една обща история: на невидимостта.

Наталия Делева e специалист по Дигитален маркетинг. Невидими е дебютният ѝ роман, който бе номиниран в Деветия национален литературен конкурс Развитие. Съставител е на книгата на английски език Имало едно време/Once upon a time, събираща детски приказки с илюстрации към тях от седемнайсет блогъри и техните деца, в помощ на Save the Children, UK.