Литература

Думи за любов: 14 февруари или денят на Христо Фотев

14.02.2020

Напук на всички комерсиални клишета и стереотипи, в средата на февруари някак всичко е малко по-красиво, малко по-романтично. Сивият град придобива онзи розово-червен отенък, музиката забавя своето темпо, виното е по-горчиво, а думите се превръщат в поезия. “И сега са много по-красиви всички думи за любов и вино.” Тези думи са на Христо Фотев, поетът, чиито стихове разказват за истинската, разтърсващата любов – онази без маски и грим, за любовта, която си струва да празнуваме на 14 февруари.

Христо Фотев е един от най-ярките образи в българската любовна лирика. Стефан Цанев го нарича автор на „най-чистата поезия в българската литература“. Кой обаче е поетът отвъд творчеството му?

Христо Фотев е роден в имперския град – Истанбул, през март 1934 г. В началото на 40-те семейството му се премества в Бургас – морския град, който е не само емблема в творчеството му, но и една от големите любови на поета. Брегът на морето е пъстроцветната картина, която Фотев най-често рисува с думи в поезията си, която пък също е пропита с онзи вечно романтичен солен въздух. Морето, носещо усещането за вечна свобода, както той самият казва, “не е само тая вода, която виждаме. То е въздухът който се диша. Дрехите ни са просмукани с тая миризма на море”. 

Този бохемски мотив в живота на брега на морето се отразява на поета. Фотев е човек на бунта. Завършва фабрично-заводско училище в Сливен, но кандидатства в Художествената академия. Прекарва осем месеца като моряк на риболовен кораб, а след това работи като художник в стенописно ателие. Отбива военната си служба, за да стане драматург и един от вечните български поети. 

Поезията на Фотев носи в себе си онова морско чувство. Любовта, също като морето, е необятна, но пък понякога болезнена като солената вода. Фотев говори за тази любов по начин, който не просто въздейства, но и някак успява да накара читателя да чувства, да обича. Ето защо 14 февруари наистина е ден за Фотев, за любовта на Фотев.

View this post on Instagram

A post shared by Под моста (@pod_mosta) on

Ето и любимите ни стихове за февруарските вечери:

Позволи ми да мисля за тебе…

Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка… Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист… Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни… Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си… Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого –
съществувай!

И си спомняй за мене понякога.

View this post on Instagram

A post shared by Под моста (@pod_mosta) on

Понякога по-много се обичахме… 

Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не – понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие…
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам – и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото… Като тебе
хубаво.

И толкова далечно – като теб.

Снимка на корицата: bnr.bg/burgas

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Стажанти на "Под Моста"“Сама жена на път” към себе си27.08.2021

Още от Под Моста

Емилия НайденоваЕфективна домашна среда за онлайн обучение – мисия възможнаОбразование