Литература

Думи за любов: 14 февруари или денят на Христо Фотев

14.02.2020

Напук на всички комерсиални клишета и стереотипи, в средата на февруари някак всичко е малко по-красиво, малко по-романтично. Сивият град придобива онзи розово-червен отенък, музиката забавя своето темпо, виното е по-горчиво, а думите се превръщат в поезия. “И сега са много по-красиви всички думи за любов и вино.” Тези думи са на Христо Фотев, поетът, чиито стихове разказват за истинската, разтърсващата любов – онази без маски и грим, за любовта, която си струва да празнуваме на 14 февруари.

Христо Фотев е един от най-ярките образи в българската любовна лирика. Стефан Цанев го нарича автор на „най-чистата поезия в българската литература“. Кой обаче е поетът отвъд творчеството му?

Христо Фотев е роден в имперския град – Истанбул, през март 1934 г. В началото на 40-те семейството му се премества в Бургас – морския град, който е не само емблема в творчеството му, но и една от големите любови на поета. Брегът на морето е пъстроцветната картина, която Фотев най-често рисува с думи в поезията си, която пък също е пропита с онзи вечно романтичен солен въздух. Морето, носещо усещането за вечна свобода, както той самият казва, “не е само тая вода, която виждаме. То е въздухът който се диша. Дрехите ни са просмукани с тая миризма на море”. 

Този бохемски мотив в живота на брега на морето се отразява на поета. Фотев е човек на бунта. Завършва фабрично-заводско училище в Сливен, но кандидатства в Художествената академия. Прекарва осем месеца като моряк на риболовен кораб, а след това работи като художник в стенописно ателие. Отбива военната си служба, за да стане драматург и един от вечните български поети. 

Поезията на Фотев носи в себе си онова морско чувство. Любовта, също като морето, е необятна, но пък понякога болезнена като солената вода. Фотев говори за тази любов по начин, който не просто въздейства, но и някак успява да накара читателя да чувства, да обича. Ето защо 14 февруари наистина е ден за Фотев, за любовта на Фотев.

View this post on Instagram

A post shared by Под моста (@pod_mosta) on

Ето и любимите ни стихове за февруарските вечери:

Позволи ми да мисля за тебе…

Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка… Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист… Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни… Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си… Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого –
съществувай!

И си спомняй за мене понякога.

View this post on Instagram

A post shared by Под моста (@pod_mosta) on

Понякога по-много се обичахме… 

Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не – понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие…
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам – и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото… Като тебе
хубаво.

И толкова далечно – като теб.

Снимка на корицата: bnr.bg/burgas

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Ивана Хиткова„За бавното живеене и насладата от живота“ – светът през погледа на Светлозар Желев12.05.2020

Още от Под Моста

Димитър РахталиевАнимациите, които създадоха едно поколениеКино