Ако понечиш към първата книга на Русков с онази присъща доверчивост към заглавието, трябва да знаеш, че тя не притежава нито справочна природа,  нито обобщеност на информацията, нито научна словесност.

Всъщност дебютната книга на Русков се шегува с някои наши ограничаващи представи преди да сме понечили към съдържанието й – тя, разбира се, не би могла да се побере в джоба ни, но определено е джобна по характера си, защото разказва, но не задълбава, прибира, но не побира, съдържа точно онова най-съществено, което ще поставиш в джоба си, но на което не можеш да разчиташ задълго, без да отскочиш за по-голяма торбичка. Тя не е енциклопедия, не ти дава нова информация, защото, както самият Русков я нарича е „псевдоенциклопедия” и нека читателят не пристъпва към  нея с очакването за нови знания, а по-скоро с очакването за пътуване, за накъсан разказ, чиято нишка се загубва, но все пак ти се иска да послушаш отново. Точно онова чувство, с което трябва да пристъпиш и към „Възвишение” и „Захвърлен в природата” – пътуване в почти забравено (дори съмнително) минало и незагубена способност за ирония към него.

Както д-р Владимир Трендафилов я нарича във вестник „Култура”, книгата на Русков е „серия от албумни снимки на езотерична псевдословесност”. В подкрепата на това твърдение все пак пренебрегвам понятието „псевдословесност”, тъй като, както доказа и във „Възвишение” Русков е майстор на автентичната словесност, на тънката ирония над миналото, на влизането в забравени дискурси и пълнокръвност на книжното преживяване. И все пак, именно тази „серия от албумни снимки” навява първата асоциация, която направих за книгата, когато навлязох в тялото й – истории, разказани от някого, откъслечните му спомени и знания за мистерии, за които се е интересувал, за които той самият е слушал, но които не помни съвсем добре. Може би за дядо ти, неговото желание да ти разкаже всичко, което е чувал за алхмията, за кабалата, за розенкройцерите и Декарт, но не иска да губи интереса ти, защото вече е загубил част от паметта си и затова честичко си измисля по нещо, за да поукраси разказа си. Именно тук идва момента на решението дали да му се разсърдиш, или да приемеш разказваното, да се усмихваш на абсурдите, да се объркаш за това кое е истина и кое – лъжа, да приемеш липсата на цялостен сюжет и твоята собствена обърканост от тази липса.

Всички тези жанрови колебания са описани в  предговора на книгата, който обаче не трябва да бъде четен „преди”, а „след” – като отговор на всички въпроси, които неъсмнено ще възникнат към автора. И ще си по-спокоен, когато разбереш, че с право не взимаш всичко за „чиста монета”, освен ако вече не си помислил, че това си е чист „постмодернизъм” – фрагметнтаризация, парадокси, и прочее, но и реакция срещу Просвещението и неговите идеи, които са имплицитни в модернистичната литература ( първото, което ще прочетеш в Уикипедия).

И все пак, когато пренебрегнеш всички тези жанрово-епохални търсения, ще можеш спокойно да се зарадваш на въображението на Русков, на неговото любопитство, на словесните плетки, на хумора и иронията към миналото, към вярата, религията и понятието за Бог, на актуалността на човешката наивност и нейните мистични измерения. И вероятно няма да останеш безразличен към чара на неговото откъслечно повествование.

В крайна сметка на първия юбилей от написването й през 2004 година „Джобна енциклопедия на мистериите” изглежда като най-сериозната заявка за литературното бъдеще на Милен Русков. Въпреки иронията, тя накрая ще каже, че хората не се променят, за да не се разграничиш твърде много от осмятото минало („Няма как , и ние трябва да разберем Онзи, Който разказва историята – хората не искат да се променят!”), но ще завърши с „Кураж!”, защото знае, че за човека остава единствено вярата, че най-хубавото все още предстои.