Образование

Един ден с Яни Димитров – когато образованието е пътят на интеграцията

29.01.2020

Денят е януарска класика. Студ и скреж. Софийското поле е покрито с гъста, тежка мъгла, която навява асоциации на едноименната повест от Стивън Кинг. Пътуваме по Ботевградско шосе от София и единствено GPS ни помага да не изпуснем поредната табела надясно. Дестинацията ни е намиращото се на 30-на километра от столицата село Априлово. Типично малко населено място, с площад, паметник на загиналите войни и централен магазин, който е и супермаркет, и кафене, и кръчма.

От ранното ставане и мисълта, че ще прекарам следващите часове тук не мога да спра да мисля за едно – що за човек доброволно би правил това всеки работен ден?

Този човек, причината, заради които аз и моят колега фотограф, сме тук се казва Яни Димитров. Той е на 27 години. Работил е като ватман, като междувременно е учил и успешно завършил дентална медицина. Яни е кореняк софиянец, интелигентен и с безупречно образование. И съзнателно е направил един избор. Всеки работен ден да става по тъмни доби и да пътува от „Лозенец” до Априлово. Един час на отиване и един час на връщане. В студ и пек. С мисия да носи промяна.  

Научете какви предимства и възможности за развитие дава „Заедно в час“ и кандидатствайте за програмата тук.

Пристигаме на крайната си дестинация – ОБУ „Св. Св. Кирил и Методий“, училището на селото. Яни ни посреща на входа на сградата мастодонт. От година и половина той участва в програмата за професионално и лидерско развитие на „Заедно в час“ и ни предстои да прекараме цял ден с него. „Винаги съм смятал, че човек трябва да се развива в много насоки, а не само в едно нещо, с което ще се занимава цял живот. Каузата, която има „Заедно в час“ , ме грабна. Денталната медицина също има кауза, но видях, че това не е единственият проблем, към който мога да бъда съпричастен“, отговаря ми той на очевидния въпрос защо, вместо да е зъболекар, е тук.

Краят на междучасието е и с Яни се отправяме към дигиталната зала на l последния етаж, където ще се проведе часът. Коридорите са огромни и дори прясно боядисаните стени не могат да скрият годините на сградата. Въпреки това в нея витае духа на живото училище – стени, окичени с послания, детски рисунки и вечните портрети. Миризмата на топли закуски. Детски кикот, тичащи да не закъснеят за час крачета и любопитни срамежливи погледи. Училище като всяко едно. С една малка разлика – тук от 170 ученици 168 са деца от ромски произход.

Само на няколко километра от това училище се намира друго, в него обаче пък учат основно българчета. Асоциациите с Америка преди Мартин Лутър Кинг са неизбежни. „Да, прав си, абсолютна сегрегация е. Имало е година, в която училището е трябвало да бъде закрито, поради малко ученици. За да не стане това, тогавашната директорка е привлякла деца от ромската махала на Елин Пелин. Така са спасили училището. Това обаче е накарало децата, които не са роми, да се преместят в други училища. И така малко по малко тук са започнали да идват само ромски ученици. Училището става средище на деца, които другите училища не искат или те самите не искат да са в тях, заради дискриминация“, разказва ми Яни.

Влизаме в първия час – по биология. Урокът е за прокариотните клетки. Яни показва снимка на интерактивната дъска и разказва с такова сладкодумие за бактериалните клетки, че дори аз усещам, че слушам с интерес. Показва на учениците изображения на монитора и им обяснява най-важното.

А после, разбира се, ги кара да играят. Всеки трябва да направи от пластилин най-правилната клетка, защото най-добрия начин да го запомнят е чрез визуалното и когато го направят с ръцете си“. За най-добрите има и награда.

Следващият час отново е биология – този път с по-малки ученици. Тяхната задача е да решават тест за гъбите и растенията, но го правят по интерактивен начин. На дигиталната дъска излизат въпроси, пъстри и с картинки, а всяко дете трябва да отговори на тях от собствения си компютър.

В реално време се вижда кой колко правилно и бързо е отговорил. Това не е тест – това е викторина, игра, в която всички деца се впускат с огромно удоволствие и радост. Всеки отговор е битка за това кой ще бъде по-бърз и по-сръчен, а резултатите накрая предизвикват вълна от радостни възклицания с „ураааа“ или „ееее“, в зависимост от това дали са успели да познаят или не.

Обстановка, която няма как да не те накара да се усмихнеш до уши. Грешни отговори няма, а Яни им припомня стария материал и обяснява къде са объркали. Тестът се решава три пъти, докато няма грешки. „Най-важно е те да виждат, че теб те е грижа за тях. Това е едно от най-важните неща. Трябва да им покажеш, че искаш да им помогнеш по някакъв начин в живота. Защото ние многократно им обясняваме, че когато те не са грамотни и нямат знанията, които училището им дава – в живота ще се сблъскат с такива тежки ситуации, в които няма да могат да реагират и просто ще им бъде много по-трудно“.

Бързо разбирам маниера на преподаване на Яни. Той е строг, но внимателен. Личи си, че го е грижа. Личи си, че децата го уважават. Личи си, че това са отношения, изградени на взаимно доверие. Яни не просто им преподава урока, а им показва защо той е важен. Учи ги на най-важното, което образованието може да ти дадемеките умения.

Когато дадеш на едно дете не само знание, но и му покажеш някакво отношение, покажеш му загриженост, то наистина го оценява и мисля, че по-ценното е не само да научат този материал, който е в учебниците, но и да развиеш в тях някакви ценности. Те си мислят, например, че няма да стават лауареати на олимпиади. Не защото не могат, просто защото са попаднали в такава среда, която не ги подкрепя достатъчно. И това им срива по някакъв начин самочувствието. А ние искаме да им покажем, че могат да направят всичко, стига да го искат. Това го постигаме чрез позитивно отношение от страна на учителите към децата, защото с каране, викане и казване, че нищо не става от тях – не става“, казва ми Яни.

След още няколко часа, прекарани в наблюдение и разговори с неговите 15-на колеги учители, разбирам колко е трудна тяхната работа. Но не заради децата. На всеки, който има предразсъдъци бих казал да отиде в това училище за един ден и да ги излекува. Защото децата са деца, независимо от това от кой етнос са. Будни, разсеяни, изморени, весели, тъжни, послушни и пакостливи. За този ден не станах свидетел на нито една проява на агресия, простащина или липса на възпитание. Както каза Яни – „тук са заедно и се чувстват сигурни – няма кой да им се подиграва за произхода им“. В същото време обаче учителите трябва да се сблъскват с много трудности.

Димитър: Яни, имате ли някакви проблеми с децата в училището?

Яни: Големият проблем тук е незаинтересоваността, повечето родители са осъзнали, че децата им трябва да имат диплома. А не, че трябва да са образовани. Защото казват – ти без диплома няма къде да отидеш, няма къде да те вземат да работиш, не можеш да изкараш книжка. Книжката е нещо много велико. Ходим на училище заради книжката.

Затова ние, учителите и двама медиатори от тяхната общност, се сформираме на групи и посещаваме различните села, от които са децата, на терен, за да правим изнесени родителски срещи или разговори с родителите. Защото на първата родителска среща, която аз съм имал като учител, не дойдоха родители. От 170 деца – нула родители.

Ефикасен ли е този метод?

Като пристигнеш на място и на крак при родителите и те видят, че обръщаш внимание, че те е грижа за тези деца, че си бил път и си отишъл в някаква кална улица в селото – наистина им прави впечатление и има смисъл от това нещо. Голям е и проблемът с отсъствията. Понякога не им се учи, не им се идва на училище, не им се става рано. Някои родителите им не ги пускат, защото трябва да гледат по-малките си братя или сестри, докато те са на работа. В такива случаи пишем писма до семейството, непрекъснато звъним по телефона, разговаряме с тях, ходим дори на място да ги търсим. Но откакто го правим – присъствията са се вдигнали многократно.

Различни ли са децата в това училище?

Няма разлика между тях и другите деца. Разликата е в това в каква среда живеят. Те просто живеят в друга среда, имат други претенции – много ниски очаквания и към себе си, и към останалите. Това е нещото, с което искаме да се борим и заради което „Заедно в час“ съществува – децата да имат равни очаквания и да знаят, че могат да направят и постигнат неща, за които дори не са си мечтали. Например деца от гетото да отидат в университет – защо да не могат? Те работят като всички други деца – имат учебници, тетрадки и домашни. Просто никой досега с годините не им е дал това очакване, че могат да го постигнат.

Тази година, например, имахме съвместна изява с другото училище в Горна Малина, където са предимно българчета. И бяхме приготвили, аз с моя клас, да изпеят една народна песен. Те много се притесняваха, защото си казваха – сега тези ще ни гледат там, ще ни се смеят, господине, не искаме. Те си представят, че в онова училище са някакви много по-умни от тях, а тук всичките са глупавите. Което не е така. И много се притесняваха. След това отидоха в спортната зала, изпяха песента на концерта и цялата зала им беше станала на крака. А нашата директорка се беше разплакала, защото беше чула да си говорят „Е, вижте сега и в Априлово имало готини деца – какви неща готини правят“. Не мисля, че сред тях има деца, които не могат да просперират – просто средата не им е представила възможност.

Тук сте пет души от „Заедно в час“ и си личи, че децата ви обожават. Защо?

Не сме направили нищо велико. Ние нямаме опита на другите колеги. Просто ценностите, на които ни учи „Заедно в час“, децата ги виждат. Трябва да покажеш отношение и загриженост. Най-вече връзката, която изграждаш с децата – за мен това е пътят, по който те могат да ти се доверят и да започнат да учат. По друг начин – насила – не можеш да ги накараш. Те трябва първо да ти се доверят, да видят в теб не само учител, но и приятел. За да могат да те слушат, да те уважават и да изпълняват работата, която им даваш.

Как може да се подобри животът на тези деца?

Ние непрекъснато си говорим, че трябва да интегрираме ромите. Но как да стане? Ако от училище, от малки започне да се нагнетява у тях някаква омраза междуетническа – бъдат неглижирани и виждат, че никой не им обръща внимание, че всички ги тъпчат и ги мразят… От малки останат ли с това впечатление – после трудно могат да бъдат интегрирани. И за мен най-добрия начин за интеграция е чрез образованието. Това е нещото, което искаме да им покажем – че няма значение кой какъв е – важното е какво прави.

Тръгваме си късен следобед. Нито е по-топло, нито мъглата е станала по-приемлива. Априлово си е същото полупризрачно село, а София не е по-близо от преди. Но въпреки това от мрачното ми януарско настроение няма и следа. Защото знам, че сега и аз имам една, макар и мъничка, мисия. Да разкажа историята на Яни и неговите 15 колеги. Хора, които продължават да пътуват всеки ден в село Априлово. Хора, които напук на ниската заплата, проникващия в костите студ и лични жертви, напук на предразсъдъците и стереотипите не спират да работят за една кауза.
Образование за всеки.

Фотограф: Александър Николов

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Емилия ИлиеваДа умееш да подготвяш уроци за целия клас, когато децата са толкова различни13.12.2019

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Любовникът от Zanziбар“ или когато щастието е по-близо, отколкото си мислимТеатър