Една балада за човешкото изкупление в „Смъртта на светлината“

31.08.2015

smartta-na-svetlinataМакар да харесвам фантастиката, винаги съм я намирал някак пуста. Необятният студен космос, безмълвната чернилка сред звездите и хилядите студени, негостоприемни планети. Цялата тази гигантска всеобхватност ме притиска, задушава, понякога дори и депресира. Липсва ми човешкият елемент, неговата топлина  и уют. Безопасността, която чувстваш, когато можеш да обходиш границите на собствения си безкрай. Малко са заглавията, в които съм откривал тази утеха, спотаена сред безчувствения метал на звездолети и станции. Но с удоволствие установих, че Смъртта на светлината“ на Джордж Мартин е сред тях.

Колкото до самия Мартин – през последните години той се превърна в човек, който надали има нужда от представяне. И все пак. Като изключим поредицата „Песен за огън и лед“ и създадения по нея Игра на тронове, превърнал се в едно от най-касовите телевизионни заглавия за последните години, американският писател има зад гърба си завиден репертоар – поредицата супергеройски романи Wild Cards, новелата „Леденият дракон“, сборникът с разкази „Рицарят на Седемте кралства“, енциклопедията „Светът на огън и лед“, „Бягащият ловец“... Оставил е своя отпечатък върху сериали като The Twilight Zone (1985-1989) и Beauty and the Beast (1987-1990). Съставител е на наскоро преведения у нас сборник „Старият Марс“. „Смъртта на светлината“ е една от най-ранните му творби и втори негов досег с научнофантастичния жанр.

Ако сте почитатели на космическата сага, навярно сте били на всевъзможни светове. И въпреки това се съмнявам, че някой от тях прилича на Ворлорн. Изгнаник на сътворението, този свят се скита по ръба на междугалактическата пустош, огряван от студената светлина на Колелото на огъня – звездна аномалия от шест газови гиганта, бележещи границата между Сетните звезди и Великото Черно море. Именно на този потискащ и забравен свят се озовава главният ни герой Дърк т’Лариен, когато бива призован от една изгубена любов. Но умиращата планета и променената жена, които открива, не могат да му предложат новото начало, към което се стреми. Следва една обвита в тайнственост интрига, размиваща границите между врагове и съюзници, в която сигруно е само едно – гаснещата светлина, предвещаваща скован в ледове край за планетата и всички на нея.

Както споменах по-рано, най-голямото достойнство на романа не е размахът на въображението в изграждането на света му – макар и то да не е за пренебрегване – а човешкият елемент. Емоциите и дилемите, които бушуват в героите, са плътни, истински и многопластови; могъщи и същевременно податливи, крепящи се на несигурен баланс, поставян под въпрос с всеки един етап от развитието им. Взаимоотношенията между Дърк и любимата му Гуен са не само достоверни, но и до болка познати на всеки, сблъсквал се с любовно разочарование. Това позволява едно сближаване с персонажите им още от първите страници, правейки изключително лесно влизането в кожата им. За съжаление, въпросното достойнство се явява и най-голямата слабост на историята. Сюжетът се развива бавно, без да създава напрежение, насаждайки усещане за застиналост. Крайно описателният и подробен стил на Мартин създава една изключително детайлна вселена, но това се отразява силно върху динамиката на действието.

„Смъртта на светлината“ е подходяща както за опитни „ветерани“, така и за прохождащи в жанра читатели. Стилът ѝ е предразполагащ и увлекателен, макар на моменти да се усеща липса на напрежение. История за обречени светове и забравени мечти, гинещи под лъчите на шест студени слънца.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Александър КълбовИзтъканият от абсурд и качествен хумор свят на „Червеноризци“06.02.2015

Още от Под Моста

Калоян ГуглевВечните театрални постановки, които не омръзват на публикатаТеатър