“Първият човек” – тревожен разказ без патос

Винаги съм се увличала от звездите и още от малка обичах да чета за Космоса. Вероятно първият път, когато видях “първият човек” Нийл Армстронг, съм била на 5 или 6 – точно се учех да чета. Всеки път, когато поглеждах очите на този човек преди и след стъпването му на Луната, виждах осезаема разлика – някаква прикритост, някакво знание, нещо, от което ме беше страх. Може би просто съм си втълпявала, но още ме е страх от открития Космос, от това, което със сигурност живее там. И точно в този страх винаги съм намирала извор на въображение и на още повече любопитство.

Не ви казвам всичко това, защото много ми се иска да звуча конспиративно и налудничаво (не е търсен ефект, просто се случва). Казвам го, защото най-силното внушение на “Първият човек” е страх от Космоса. Задушаващо усещане на клаустрофобия, на неизбежност, на неконтролируемост, което задушаваше и мен, обърна стомаха ми няколко пъти, постави ме на ръба на седалката и определено ме смути. Откриваме усещането още в първите кадри, откриваме го в многото смърт, в заклещващото пространство, в многото детайлни сцени на излитания и кацания.

“Първият човек” не разказва с патос, а бяга силно от него. Лентата е най-неамериканският американски филм, защото не възхвалява прекалено американската култура и герои. Не разказва историята на американски герой, а тази на един човек, който страда непоносимо много по пътя си до Луната. Армстронг е показан налудничав на моменти, жесток в други, но изключително непоколебим, умен и нежен.

В главната роля на Нийл Армстронг влиза Райън Гослинг, който тук за втори път работи с режисьора Деймиън Шазел, но образът му тук няма нищо общо с онзи в предишния им филм заедно –  “Ла Ла Ленд“. Гослинг е обрал чаровността си и я е превърнал в непоколебимост и студенина. На екрана му партнира Клеър Фой, която играе блестящо Джанет Армстронг. За игра обаче не ми се говори (или пише), защото истината е, че всички актьори са достигнали висини в играта си. “Първият човек” не познава нито преиграване, нито фалшива игра.

Прочетох, че “Първият човек” бил първият филм на Деймиън Шазел, който не е музикален. Чудесно, но това е изцяло грешно твърдение. Музиката в тази лента е съществен елемент, с който се борави толкова умело, че силата на внушенията ѝ се равнява дори на невероятното изпълнение на Гослинг по емоционалност. Може да звучи прекалено, но съвсем реално музиката не само задава динамика, а внушава емоции, допълва смисъла, създава напълно различна атмосфера. За трети път Деймиън Шазел се доверява на Джъстин Хъруиц за саунтрака на свой филм, но този път, може би именно защото реално музиката няма силна връзка със сюжета, тя е по-добра от всякога.

Аз съм от онези 13 души на планетата Земя, които не харесват “Ла Ла Ленд“. “Камшичен удар” винаги ми е допадал много повече. Първият човек обаче, смея да твърдя съвсем силно и без преувеличения, е най-добрият филм на Деймиън Шазел досега.

От начина му на заснемане, през подходите му към темата, “Първият човек” се отличава. Той вълнува истински, разказва истински, защото сме склонни да повярваме, че ни разказва истината. Не идеологизира, а се опитва да представи цялата картина – да разкаже не само историята на първите американски космонавти, а да ги покаже като бащи, като съпрузи, като хора, които са избрали изключително смъртоносна професия, като хора, които страдат по пътя си и се подлагат на отвратително обучение, като хора, които не контролират ситуацията, а са набутани в едно пространство, от което не могат да избягат.

Едно от най-вълнуващите неща в “Първият човек” са сцените, в които различни машини излизат в Космоса. Те са едновременно дълги и детайлни, но не успяват да натежат и да бъдат протяжни. За това обаче им помага отново музиката, която не им позволява да доскучаят на зрителя.

“Първият човек” е тревожещ филм. Тревожността се заражда в нас още от първите му кадри. Тревожност излъчват и героите, тревожност намираме в действията и съдбите им. Тревожност, която изчезва чак когато първият човек на Луната прави онази малка своя крачка, която е огромен скок за човечеството. Преди да стигнете до тази крачка обаче ви чакат поне 125 минути, наситени с тревога от случващото се и страх за героите.

Въпреки това – причинете си ги. “Първият човек” е сред задължителните филми тази година. Ще използвам най-клиширания израз на този свят, но това е лента, която ще ви остави без дъх. Съвсем реално ще спрете да дишате, а след 141 минути ще си отдъхнете, защото всичко ще свърши добре.

Колко добре обаче ще свърши също е въпрос, който подлежи на известно съмнение или поне според мен. Защото, когато срещнеш толкова много смърт в личен и професионален план и знаеш, че оттук насетне ще носиш както славата, така и бремето на Първият човек, може би не си най-щастливия на света. И да се върна към конспирациите – може би “Първият човек” ми дава отговора на въпроса, който ме мъчи от шестгодишна. Може би новото в очите на Армстронг след Луната е тъга и нотка налудничавост от теглото на всичко преживяно. Ето още нещо хубаво в “Първия човек” – замисля те и те оставя без категорични отговори. Истински добрите филми имат този неприятен навик – живеят в теб известно време. Съветвам ви да приютите “Първият човек” в черепните си кутии скоро и завинаги.

Илияна Маринкова

изучава журналистика в Софийския университет. Интересува се от всички добри проявления на киното, театъра и музиката. Обича кучетата и морето.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to