Кино

Френските New Wave филмови постери, които разбиха статуквото

22.03.2020

Когато преди 30 години Тони Нурман започва да събира филмови постери и други печатни артефакти от френския New Wave, обикновено не харчи повече от 50 франка за плакат за „Breathless“.

На фона на неговото превъзбуждане, никой друг не изглежда особено развълнуван.

Стойността им със сигурност се е покачила, но е любопитно как тези произведения на изкуството са един от най-експлозивните творчески моменти в историята на киното и в същото време остават в сянката на холивудските. Филми като „Казабланка“, „Булит“ и „Екзорсистът“ са правени от големите студия и там се залага на по-консервативен дизайн. Но филмите, които се раждат в края на 50-те и 60-те години от главите на режисьори като Жан-Люк Годар, Франсоа Труфо и други авангардни имена, са всичко, но не и с консервативен дизайн на постера.

Доказателството за този бум на креативността е събрано от самия Тони Нурман в книгата му French New Wave: A Revolution in Design. Нурман е роден в Техеран, но живее във Великобритания от 1976-а година. Той претендира, че притежава най-голямата колекция от рекламни материали от френския New Wave в света, съдържаща над 3000 артикула, включително фотографии, книги и списания.

Pickpocket (1959) на Christian Broutin (France). Снимка: Reel Art Press

През годините се изписва много за френския New Wave – за бутонтовническите пориви на автори на движението, за техническите иновации и за влиянието им върху следващите генерации филмови режисьори. Много по-малко се е изписало обаче за дизайнерите, създали визуалната идентичност на филмите преди тяхното излизане. В своята книга Нурман поправя именно това – разказва за всички изследвани имена от тази генерация и добавя кратка биография под всяко.

Френският New Wave е смесица от интелектуалност, политика, секс, насилие, елегантност и внушения.

Още по-вълнуващо е, че голяма част от произведенията в колекцията на Нурман са създавани в други държави – Германия, САЩ, Скандинавия, Япония, Източна Европа. И навсякъде може да се забележи контраста в това как са представяни на обществото филмите. Например немският постер на „Уикенд“ на Годар е много по-типографски, докато японската му версия прилича на нещо излязло от ръцете на Анди Уорхол.

À bout de souffle (1960) на Clément Hurel (France). Снимка: Reel Art Press

Дизайнът на филмови плакати може да бъде изключително консервативна форма на изкуство, ограничена от търговския натиск на индустрията: студиата и разпространителите обикновено искат постерът да говори пред най-широка аудитория. Обикновено се иска акцент върху звездите на продукцията и цитати със суперлативи за филма. Характерно за френския New Wave е, че се справя с този проблем и залага на много повече типография и колажи. В част от плакатите (основно на Ханс Хилман) има характерен минимализъм, докато Zazie dans le Métro (Louis Malle, 1960), изработен от Jolanta Karczewska, е изпълнен с бурни цветове.

Zazie dans le Métro (1960) на Jolanta Karczewska (Полша). Снимка: Reel Art Press

Всичко това не означава, че няма и комерсиални плакати.

Georges Allard, през 1963г., прави постер за най-големият бокс офис успех на Годар – Le Mépris, където Бриджит Бардо, почти комично, заема основна част от платното. Типично е и за италианските дизайнери да залагат на звездите, докато в САЩ предпочитат по това време положителните коментари от критиците.

Традицията да се правят различни плакати в различните страни изчезва към края на 70-те и възхода на блокбъстърите, най-вече след „Челюсти“, където образът на издигащата акула до плуващата жена се използва навсякъде.

Muriel (1963) на Hans Hillman (Германия). Снимка: Reel Art Press

Днес, трейлърите и тийзърите са основната функция да се запознаем с това, което ни очаква в предстоящата продукция. Но преди тях – плакатите са изпълнявали тази функция, те са комуникирали фабулата, те са провокирали интереса и въображението. Френският New Wave е съзнателно решение за творческа свобода по всички направления. Свобода, която счупва тогавашни правила в естетиката.

Главна снимка: Lola (1961) на Maciej Hibner, Mon Oncle (1958) на Pierre Étaix, Alphaville (1965) на Andrzej Krajewski. Снимка: Reel Art Press

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Димитър РахталиевПънкарското кино на Мартин Макдона15.10.2020

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Любовникът от Zanziбар“ или когато щастието е по-близо, отколкото си мислимТеатър