(…) самотата е твърде естествена,

за да бъде понасяна лесно.

Не се боим от смърт,

боим се от живота.

Георги Рупчев, из „Смъртта на Тибалт“

Човешко е да се умира. Георги Рупчев обаче е от онези поети, които надхвърлят човешкото. Много е трудно да се пише за личности, които пишат. За онези личности със силно емоционално и вдъхновяващо творчество, за които можеш да кажеш или добро или нищо. Само че доброто звучи недостатъчно и клиширано, а нищото е при онези, които не са ги чели. При цялото ми уважение, не знам какво се пише за поети. Освен, че трябва да бъдат п(р)очетени. Знаете онази неизбежност в стихотворенията на Елиът, Бродски, Загаевски и сонетите на Шекспир. Тя съществува и при Георги Рупчев. И нищо повече не може да се каже.

Всеки сам в свойта тайна изчезва

и ние не питаме де се е дянал.

Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?

Още бродиме там –

още хора, но вече без сянка,

още бродещи, но неоставящи диря.

Тъй вървяхме

по тази празна земя на миражи

и един по един си избирахме място и мисия.

Откъде сме дошли, сме забравили даже,

а какви сме били, е опасно да мислим.

Из „Голямата земя“, „Смяна на нощната стража“, Георги Рупчев 1986г.

Георги Рупчев пише за смърт и музика, за самота и усещания, за любов, за нещата, които ни заобикалят и тези, които преминават през нас. Понякога времето е спряло, а друг път се движи яростно отвътре навън и обратно. Насред голямата земя има забрава, но и спасение. Поетът умира през 2001 година, след 15 години на легло. В интервю за вестник „Сега“, на въпроса „Религиозен ли си?“, Рупчев отговаря:

„Убеден съм, че има сила, която въздейства върху нас. Дали ще я наречеш Бог, дали ще я наречеш съдба… Има нещо по-голямо от нас. Тук, в този свят, има неща, които се клатушкат. Неща, които единствено религиите крепят – като елементарен морал, вяра, човешка етика. В тоя смисъл – ако решим, че няма нищо друго, че сме сами, че веднъж се живее – става страшно!“

Тази връзка с нещата, по-големи от човека, се усеща в поезията му. Усеща се също връзката му с други поети. Преводач на Джон Ленън, Т.С.Елиът, Лорънс Ферлингети, Анна Ахматова, Осип Манделщам и няколко други важни имена в световната поезия, той комуникира с тях волно и неволно в собствените си стихове и ни препраща и към техните светове. А и темите на всички поети са общи. Както и болките на всички хора.

Друго от общите неща между великите поети на ⅩⅩ век са техните оригинални, нестандартни и много работещи метафорични сравнения. Вечерният час на Елиът се е проснал на небето като пациент на операционна маса, викът на Лорка, който се блъска в планините, прилича на черна дъга върху синята нощ, любовта (също на Лорка) трепти като колибри между зъбите, а времето на Рупчев се гъне като гущер на припек.

Врязан в зрелия здрач, на перона съзрях: непозната
под фенера, по никое време, а мястото – ничие.
Бе часовникът спрял и отдавна немит циферблата,
сякаш всичко да скрие от нас, нас да скрие от всичко. (…)

Две наточени ножчета, ние скришом забихме се вътре,
сякаш още на стълбите чака с каиша баща ѝ.
Сякаш всичко се сви – бях попаднал в самото предсърдие
на животеца чужд, а къде да избягам – не знаех.

Из „Балада за неизвестния живот“, Георги Рупчев

Георги Рупчев е трикратен носител на Националната награда за студентска поезия, наградата „Димчо Дебелянов“ (1980) и печели „Южна пролет“ през 1983г. През 1992 и 1994 г. получава наградата на „Съюза на преводачите“, а през 2001г. – наградата „Христо Г. Данов“. Не че множеството награди винаги са предпоставка за качество и задълбоченост, но в конкретния случай са напълно заслужени.

Рупчев е автор на стихосбирките „Уморени от чудото“, „Смяна на нощната стража“, „Смъртта на Тибалт“, „Силните на нощта“, „Зоната“ и „Приковаване на огъня“. След смъртта му излизат и „Отдалечаване на въздуха“ (2002) и „Превъртане на световете“ (2014). Всяка една от тези стихосбирки е различна, но дълбоко въздействаща. Казах ли вече, че хвалебствията за него звучат клиширано и недостаъчно?

За връзката между поезия и музика; и изобщо между музика и литература е говорено много. Писателите-музиканти в българската литература също не са рядкост. Музика чуваме в прозата на Виктор Пасков. С музика е неприкрито свързана и поезията на Борис Христов. Но музиката при Рупчев трансцендира повечето реалности, които аз лично познавах преди да го прочета. В едно свое изказване на премиерата на „Превъртане на световете“ през 2014г., публикувано през февруари 2015г. в „Литературен вестник“, Иван Ланджев говори точно за тази музика:

„Това, че самият той е музикант, разбира се, е оказало влияние на тази непринуденост и  естествена музикалност на стиха му. Неразривната връзка с музиката се вижда още от първата му книга „Уморени от чудото“ – тези незабележими на пръв поглед пулсации вътре в стиха, честите алитерации, вътрешните рими, всички тия неописуеми красоти и открития в ритъма и формата, които сякаш текат подводно, дълбоко под първия пласт на думите…“

И понеже някак естествено стигнахме до музиката, можем спокойно да завършим с нея и едно стихотворение, посветено на руския поет и музикант Булат Окуджава.

Успокояване

На Булат Окуджава

Вечерта се промъква в града непоканена,
тича тихичко с лапки лисичи.
Своите скромни вълшебства реди музикантът
между нас
и далече от всички.
Завъртява опашка, муцунката вдига
и присяда безследната музика,
музика…
Китаристът напява рефрена си
и отхвърлени, а не изгубени,
чуждите наши илюзии
светват – 
същински фенери
сред лисичарника есенен.

Между нас и далече от всички
китарата
като строго лисиче подушва
греховете ни – 
грешни и праведни – 
и проскубаните ни чувства.

Музиканте мой, 
мой добър самарянино, 
дух лисичи, 
душичко, 
живота раздухай, 
ние тук като мокри кокошки сме свряни, 
а при тебе е хубаво, топло и сухо. 
И отново свисти вечерта – като мотриса, 
и в трамвая последен посрещаме новия петък, 
и дали ще познаем сега китариста, 
сгушен в своята тъничка, 
светла жилетка.