Хоакин Финикс е „Почти нормален“ в новия филм на Уди Алън

13.01.2016

irrational man
В колеж в малко американско градче пристига новият „почти нормален“ професор по философия Ейб Лукас (Хоакин Финикс) – с цял куп уважавани научни публикации, интересна репутация, един скапан брак зад гърба си, проблем с алкохола, мъртъв най-добър приятел, типично за средната възраст чичовско телосложение и екзистенциална криза на плещите. Добавете към това неудовлетворена от брака си преподавателка по химия, която тайничко си мечтае да избяга с някого нанякъде, може би Европа, и любопитна студентка с афинитет към уязвими и повредени мъже и чудесен и влюбен приятел, който не притежава нито едно от тези качества, и получавате формула за час и половина примесена с черен или нетолкова черен хумор драма.

Новият филм на Уди Алън още от самото си начало хваща за рогата проблемите на екзистенциализма. Героите безпардонно, като в пиянски разговор, боравят с понятия като морални императиви, смисъл на живота, отчаянието, безсмислието, ползата на един човек за обществото и света. В сюжетната и философска завръзка на филма след дочут случайно разговор в едно кафене, Ейб взима решението да убие корумпиран съдия, убеден, че по този начин ще направи света по-добро място, ще промени позитивно живота на една жена, която води дело за упражняване на родителските права върху децата си, и ще инжектира смисъл и живец на иначе празното си съществуване.

Героят на Финикс на моменти е очарователно трагичен, потънал в сладката меланхолия от усещането, че е главен герой в трагедията на безсмисленото си съществуване, често е почти жалък в претенциозното си мрънкане, което показва неспособност да се справи с живота, а понякога е дори плашещ в крайностите, до които стига от отчаяние. В пълен контраст Джил (Ема Стоун) впечатлява с идеализма, наивността и жизнеността, типични за младия и неизпитал напълно живота човек. Въпреки тотално противоречивите си характери (или може би – именно заради тях), Ейб и Джил скоро постигат едно странно приятелство с всичкия потенциал да се превърне в нещо повече. При все голямата разлика във възрастта, между двамата актьори има страхотна химия, която неизбежно се пренася и върху персонажите им.

Напоследък подхождам предпазливо към филмите на Уди Алън – често зад до болка познатия стил и визия се крият същите до болка познати теми. „Почти нормален“ не прави изключение – на моменти той е точно толкова странен, забавен, тревожен и може би малко банален, колкото може да е поредният филм на Уди Алън. Въпреки това, тук формулата като че ли работи – без да бъде шедьовър, но и без каквито и да е претенции да е такъв.

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Деница ДимитроваЖивата легенда Уди Алън на 8001.12.2015

Още от Под Моста

Деница ДимитроваПристрастяващата мистерия на „Отмяната“Кино