Кино

Интервю с режисьора Тома Вашаров за филма „На червено“

30.01.2019

 Тома Вашаров е български режисьор, автор на „Всичко за теб“,
„ Целувката“ и продуцент на „Как да надебелеем здравословно“. Един от последните му проекти е късометражният „На червено“, който излезе през 2016 г., който става носител на 30 световни фестивални награди, сред които и Sofia Film Fest и Palm Springs. Сюжетът на лентата ни въвежда в малко градче, в което единствения светофар е зациклил на червено. Той се позовава на истинска история, случила се в Полша. Филмът разглежда реакциите на пътниците, които се възмущават от решението на шофьор на автобус да чака светофара. „На червено“ носи цяло богатство от добре познатото ни „българско нещо“, с което сме израснали. Филмът ще бъде представен от нашите колегите от „Кинематограф“ на 4 февруари в София от 19:15 в Културен институт G8.

 Първото нещо, което ми направи впечатление в „На червено” бе пълнокръвното изграждане на главния герой, който сякаш бе изскочил от някоя класификация на типовете характер в учебник по психология. Четете ли такава литература или сте постигнали ефекта интуитивно?

 По-скоро се доверих на интуицията си. Основната идея за сценария възникна на базата на истинска история, случила се някъде в Полша: светофар заседнал на червено и един шофьор на автобус отказал да премине. Оттук нататък всичко, свързано с героя, се оформи като отговор на основния въпрос, около който се създаде сценарият: каква би била евентуалната мотивация на този шофьор, ако всичко това се беше случило в България? Колкото до четенето, обожавам героите на Антон Павлович Чехов. Възможно е нещо от разказите му да се е закачило. 

Във филма си Вие сте само наблюдател на случващото се, без да заемате страна и да проявявате осъдителност дори спрямо често порицавано явление като смартсеирджийството. Защо?

По принцип не се чувствам упълномощен да съдя когото и да е. Просто не се възприемам като идеален човек. Имам пороци и често правя грешки. Няма как да бъда съдник на другите. И трябва ли да съдим младежите, които понякога възприемат света през приложенията в телефоните си? От друга страна аз лично гледам да се забавлявам със случващото се наоколо. И повярвайте ми, не спекулирам. То е смешно, в най-добрия смисъл.

Сцената, в която мъжът с динята вади джобен нож, е открита провокация спрямо дълго напластявани у зрителя представи за развоя на един сюжет. Същото може да се каже и за непълното разкриване на личната история на шофьора и починалата му съпруга. Колко важно е за Вас да атакувате очакванията на хората?

Ако ме питате дали намигването към клишетата е в стила ми по принцип, бих могъл да отговоря по-скоро с „не“ 😉
Колкото до атакуването: в никакъв случай не съм планирал този филм като офанзивен акт, насочен срещу зрителите, нацията или други субекти. В конкретния случай за мен беше важно съобщението ми да бъде разбираемо. Основната ми цел беше просто всички заедно да седнем, да си похапнем диня и да опитаме да се обичаме малко повече, защото мисля, че всички страдаме от недостиг на любов. Всичко останало са само усмивки и намигвания в името на това филмът, в който на практика не се случва нищо, да бъде евентуално и интригуващ.

Търсено ли е символично единство между динята и светофара?


Не. Осъзнах приликата, когато я разрязахме на терен. Съвсем случайно стана. Трябваше да се измисли предмет, който да заклещи вратата на автобуса, за да я блокира напълно. Какво друго, освен диня?

Да поговорим за кадрите. В началото на филма кръгово движение на камерата ни ориентира в обстановката; в края виждаме пътниците „от птичи поглед” – сближени както във физическото пространство, така и емоционално. Ако трябва да продължите тази нишка, излизайки от конкретните рамки на фабулата, какъв би бил следващият кадър?

Според мен е финалният кадър: разсейващ се пушек от ауспуха на автобуса, на фона на безлюдно село.

Един от любимите ми моменти в „На червено” е кадърът с мухата. Беше ли тя част от сценария? Ако не – докъде бихте стигнал в импровизацията на терен?

Да, мухата беше заложена в сценария и специално дебнахме да я заснемем. Импровизации имаше, но не крайни, всички бяха попътни на историята. Това, с което ще запомня снимачния период, е огромното количество позитивни емоции. Голям купон беше. 

Реалистичен или пожелателен е финалът на филма?

Реалистичен и в никакъв случай пожелателен. Аз лично го намирам за тъжен.

Интервюто взе: Ивайло Дончев

Освен „На червено“ на 4 февруари колегите от Кинематограф предстои да представят и филмите „Моята истина“ на Стефани Райчева и „Околобългарско“ на Ванин Нейков. „Околобългарско“ е филмът, който предизвика голям дебат онлайн. Проект на 5 млади човека, които обикалят България и събират в кратки разкази опита на българи, успели да създадат нещо полезно за общността си. Третият български филм, който са избрали за събитието е „Моята истина“ на Стефани Райчева за сложните взаимоотношения между родители и детето им, заради технологиите.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Деница ДимитроваПрочутите имена, които (може би) не произнасяш правилно: част 231.07.2019

Още от Под Моста

Габриела КанджеваПреди концерта: любимите ни 5 песни на Il VoloМузика