Кино

Интервю с режисьора Тома Вашаров за филма „На червено“

30.01.2019

 Тома Вашаров е български режисьор, автор на „Всичко за теб“,
„ Целувката“ и продуцент на „Как да надебелеем здравословно“. Един от последните му проекти е късометражният „На червено“, който излезе през 2016 г., който става носител на 30 световни фестивални награди, сред които и Sofia Film Fest и Palm Springs. Сюжетът на лентата ни въвежда в малко градче, в което единствения светофар е зациклил на червено. Той се позовава на истинска история, случила се в Полша. Филмът разглежда реакциите на пътниците, които се възмущават от решението на шофьор на автобус да чака светофара. „На червено“ носи цяло богатство от добре познатото ни „българско нещо“, с което сме израснали. Филмът ще бъде представен от нашите колегите от „Кинематограф“ на 4 февруари в София от 19:15 в Културен институт G8.

 Първото нещо, което ми направи впечатление в „На червено” бе пълнокръвното изграждане на главния герой, който сякаш бе изскочил от някоя класификация на типовете характер в учебник по психология. Четете ли такава литература или сте постигнали ефекта интуитивно?

 По-скоро се доверих на интуицията си. Основната идея за сценария възникна на базата на истинска история, случила се някъде в Полша: светофар заседнал на червено и един шофьор на автобус отказал да премине. Оттук нататък всичко, свързано с героя, се оформи като отговор на основния въпрос, около който се създаде сценарият: каква би била евентуалната мотивация на този шофьор, ако всичко това се беше случило в България? Колкото до четенето, обожавам героите на Антон Павлович Чехов. Възможно е нещо от разказите му да се е закачило. 

Във филма си Вие сте само наблюдател на случващото се, без да заемате страна и да проявявате осъдителност дори спрямо често порицавано явление като смартсеирджийството. Защо?

По принцип не се чувствам упълномощен да съдя когото и да е. Просто не се възприемам като идеален човек. Имам пороци и често правя грешки. Няма как да бъда съдник на другите. И трябва ли да съдим младежите, които понякога възприемат света през приложенията в телефоните си? От друга страна аз лично гледам да се забавлявам със случващото се наоколо. И повярвайте ми, не спекулирам. То е смешно, в най-добрия смисъл.

Сцената, в която мъжът с динята вади джобен нож, е открита провокация спрямо дълго напластявани у зрителя представи за развоя на един сюжет. Същото може да се каже и за непълното разкриване на личната история на шофьора и починалата му съпруга. Колко важно е за Вас да атакувате очакванията на хората?

Ако ме питате дали намигването към клишетата е в стила ми по принцип, бих могъл да отговоря по-скоро с „не“ 😉
Колкото до атакуването: в никакъв случай не съм планирал този филм като офанзивен акт, насочен срещу зрителите, нацията или други субекти. В конкретния случай за мен беше важно съобщението ми да бъде разбираемо. Основната ми цел беше просто всички заедно да седнем, да си похапнем диня и да опитаме да се обичаме малко повече, защото мисля, че всички страдаме от недостиг на любов. Всичко останало са само усмивки и намигвания в името на това филмът, в който на практика не се случва нищо, да бъде евентуално и интригуващ.

Търсено ли е символично единство между динята и светофара?


Не. Осъзнах приликата, когато я разрязахме на терен. Съвсем случайно стана. Трябваше да се измисли предмет, който да заклещи вратата на автобуса, за да я блокира напълно. Какво друго, освен диня?

Да поговорим за кадрите. В началото на филма кръгово движение на камерата ни ориентира в обстановката; в края виждаме пътниците „от птичи поглед” – сближени както във физическото пространство, така и емоционално. Ако трябва да продължите тази нишка, излизайки от конкретните рамки на фабулата, какъв би бил следващият кадър?

Според мен е финалният кадър: разсейващ се пушек от ауспуха на автобуса, на фона на безлюдно село.

Един от любимите ми моменти в „На червено” е кадърът с мухата. Беше ли тя част от сценария? Ако не – докъде бихте стигнал в импровизацията на терен?

Да, мухата беше заложена в сценария и специално дебнахме да я заснемем. Импровизации имаше, но не крайни, всички бяха попътни на историята. Това, с което ще запомня снимачния период, е огромното количество позитивни емоции. Голям купон беше. 

Реалистичен или пожелателен е финалът на филма?

Реалистичен и в никакъв случай пожелателен. Аз лично го намирам за тъжен.

Интервюто взе: Ивайло Дончев

Освен „На червено“ на 4 февруари колегите от Кинематограф предстои да представят и филмите „Моята истина“ на Стефани Райчева и „Околобългарско“ на Ванин Нейков. „Околобългарско“ е филмът, който предизвика голям дебат онлайн. Проект на 5 млади човека, които обикалят България и събират в кратки разкази опита на българи, успели да създадат нещо полезно за общността си. Третият български филм, който са избрали за събитието е „Моята истина“ на Стефани Райчева за сложните взаимоотношения между родители и детето им, заради технологиите.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна Маринкова5 филма, посветени на писатели, които си струва да гледаш21.09.2019

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Портретът на Дориан Грей“ – ефектно гмуркане в бездната на човешката душаТеатър