„Как спрях да крада“ от Мария Донева – първи мисли в проза

Мария Донева не пише книги със стихове. Самата тя е дишаща, ходеща и усмихваща се поезия. Мисли красиво, говори красиво и гледа света през невидими красиви стъкла. Но те в никакъв случай не са розови, просто някак красивото необяснимо избликва от неподозирани кътчета. Спотайва се в мъглите, чака като стопаджия покрай пътя, живее във всеки месец от календара , в бръчките на усмихната баба или на скътано, в малките детски чорапчета. Сигурна съм, дори вярвам, че е така, тъй като едва ли може да опишеш свят, без сам да го изпитваш, поглъщаш и преживяваш ежесекундно.

И някъде в този обаятелен свят изгрява „Как спрях да крада“ (изд. „Жанет 45“, 2017) . Грее, свети и пръска топлина съвсем като смелите първи пролетни лъчи на слънцето, което изтрива спомена за мълчаливото, подпухнало небе на зимата. Такъв е новият книжен дом за поетичните мисли на Мария Донева, в който обаче домоуправител е прозата. „Как спрях да крада“ е дебют за поетесата, в който тя за пръв път си дава свободата да обърне временно гръб на поезията. Няма да излъжа, ако споделя, че изпитах тиха тревога като за тежкоболен. Каква щеше да е съдбата на нейната поезия? Има ли надежда да оцелее?

Диагнозата беше поставена на 16 декември 2017 г. – денят на представянето на сборника с разкази в литературен клуб „Перото“. Най-важното – ще живее! Мария Донева успокои страстите, като разкри, че разказите са се раждали постепенно в течение на последните десет години и ни обеща, че няма да спре да пише поезия, доколкото това зависи от нея самата. Колкото до нас, читателите, ние помним и се надяваме!

Историите в „Как спрях да крада“ са скромни – изграждат своето пъстро битие, настанени в жилищата си от по три – четири страници. Разказват ни за живота, но не за този на човека. За него все слушаме, твърде много е изписано, а все така малко научаваме. Разказите са за други животи, други терзания и все пак, някак съвсем наши по усещане. Срещаме се с любовта не пиперката Паунка, житейските несгоди на едно джудже ерген, съкровените мечти на жабата Стоянка, семейните страхове на двойка крокодили и сутрешните ритуали на една гарга. Усмихваме се, вълнуваме се, оставаме шокирани , замисляме се.

„Как спрях да крада“ е от онези книги, които поглъщаш лист по лист, смееш се, четеш ги на приятел, и пак се смееш. Тя си тече, а на теб ти е леко – в душата, а и в мислите, също. И едва когато следващата страница се окаже задната корица, а книгата се пренесе на рафта в библиотеката, я осъзнаваш. В нея цъфти животът и ухае на истини. Без философски трактати, сложни дефиниции и помпозни термини, без строга претенция за поучителност, но смислена и ценна.

Впечатление прави, че Мария Донева в разказите е една по-различна Мария Донева. Лиричността я има, описателна е и живописна, но сякаш има и нещо друго. Може би една по-директна, реална, навярно с нотки на безсилие пред безспирното време, представа за света. Тя превръща младежкия порив в безмълвно примирение, забелязва самотата, неосъществимите, но вечни мечти, разочарованието. Води борби, които понякога остават в тайна дори за нас самите.

Напук, „Как спрях да крада“  ни подтиква към кражба – на мигове, които да превърнем в спомени, за да се връщаме към тях, когато нещо в нас проговори езика на самотата и носталгията. Открадваме си и от мъдростта, спотайваща се в думите, от куража на смелите мечтатели, и от любовта и отдадеността, изграждащи сетивното в нас. И докато Мария Донева пише своите истории, за да вдъхне живот на често забравяните, едва забележими  наши спътници. Ние – хората, четем и се отдаваме на литературата, за да разберем света. Защото както сама Мария Донева каза на премиерата: „Изкуството не позволява човечеството да се разпадне на отделни хора“.

Емилия Илиева

е студент по журналистика в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to