В последните години, Димитър Димитров – Анимитер се превърна в име, неизменно съпътстващо българската, а и световна анимационна сцена. Още с дебютния си късометражен филм – „Денят на кървавите венци“, той взима големия приз за анимация на филмовия фестивал Hollywood Weekly в Лос Анджелис. В следващите години дуото – Димитър Димитров и сценаристът Дилян Еленков – печели над 50 награди и участва по фестивали в цял свят. Най-общо техните филми могат да се определят като анимация на трансформацията. Образът прелива от визуално в словесно и обратно, преминавайки през едни от най-недостъпните и фантазни кътчета на човешката душа. Стилът им наподобява визуална поезия, където в ефирен танц се преплитат картина и разказ, заиграват декадентска меланхолия и шеговита радост.

Интересен факт е, че Димитър рисува филмите си на смартфон и таблет. Това е сравнително нова тенденция в късометражната анимация, като за своя арена тя вече има не един или два интернационални фестивала, които за момента са безспорно доминирани от българския екип. Визията на Анимитер е максимално опростена откъм софтуерни елементи. Рисунъкът разказвателно си играе в непрестанен бяг от видоизменения.  Образът се явява в постоянно движение, вливане и изливане от обект в обект, което и се превръща в отличителен белег на филмите, създавани от Димитър Димитров под продукцията на студио „Метаморфоза“.

В творчеството си Анимитер клони по-скоро към сериозната тематика, към онези изконни човешки тревоги, които не са намерили, а може би няма как да намерят окончателно решение. Филмите му черпят заряда си от движението между болка и наслада, между споделена любов и самота, между детското въображение и закостенелите представи на възрастните и не на последно място сякаш цялата тази палитра на човешкия дух е завихрена в центрофугата на Фортуна. Персонажите му често са аутсайдери, чешити, бохеми или пък както е в „Мир“ – разказ за едно дете, чийто свят е изпълнен с необичайните символи на фантазията и познавателните сили на въображението.

Парадоксално обаче, именно в ексцентриците и маргиналите, Димитър открива онези извори на човеколюбие, на един особен хуманизъм, който всъщност се явява първопричината те да не са се разположили удобно в лоното на обществените порядки. Героите му често са подложени на някаква силна вътрешна болка, на някакво страдание, което обаче вместо да разрушава тяхната душевност, по-скоро ги издига над ежедневното, над прозаичното и ги дарява с една екзистенциална естетика.  

„Малоумното дете“, „20 ритника“, „Баба“, „Щастие“, това са само част от заглавията, които са излезли изпод изключително продуктивния молив на Анимитер, а  последното, само от няколко дни, е „Карантина“. Това е филм, който е колкото актуален, толкова и скептичен към моментната ситуация. Без, разбира се, да взима нечия позиция, филмът – изцяло картинен разказ – предизвиква мисли и чувства, резониращи в душевността на всеки един от нас, който, доброволно или не, е преживявал или преживява някаква форма на социална изолация. Именно в това се крие силата и универсалността на безсловесното изкуство. То успява там, където думите са безсилни и единственото, което постигат е да разгарят спорове и полемики.

Визуалната символика има способността да повдига въпроси, по един особен начин, като ги прави сетивно достъпни до колективната душа или тяло на човека, тя притежава това специално качество да обединява противоположностите, които неминуемо се образуват в ценностната системата на хора с различни разбирания за света. „Карантина“ предизвиква нашето съчувствие, нашата солидарност, отваря вратата към другия, към разбирането, че в извънредна ситуация като една пандемия, ние всички сме потърпевши и би следвало да действаме като колектив, като една планетарна общност, за да можем да се справим с проблема. 

„Карантина“ разказва за един мъж, затворен в своя апартамент от неизвестен период време, но очевидно достатъчен, за да пренесе външната криза вътре в индивида. В града цари пост-апокалиптична пустота. Във въздуха витае усещане за неодушевен кошмар, липсва обичайната глъчка, по улиците няма признаци за живот, всички са се скрили в малките си убежища и мълчаливо си открадват по някой поглед към света отвън. Всеки се е затворил в егоистичната си черупка и нехае за другия. Чисто визуално целият кадър е ограничен от бяла рамка, която сякаш стяга още повече пространството, в което се развива действието. Карантината е наложена под формата на страх, безсилие и отчаяние пред невидимия враг. Единственият персонаж в историята не изглежда болен, той е по-скоро душевно смазан, самотен, изгубил всякаква надежда. Целият град се е барикадирал, заковал е дъски пред прозорците си. През малката цепнатина, откъдето влиза слънчева светлина, изгревът се превръща по-скоро в мъчително припомняне за лишенията, на които всеки един е подложен. Когато сутрешните лъчи докосват едната ръка и половината лице на спящия мъж, той отваря очи, изрязва тези части, които са били осветени и отново потъва в мрака на своето съзнание. Животът е разкъсан на фрагменти, които се лутат в хаоса на едни сведени до минимум естествени нужди – храна и сън.

В този затворен свят няма място за идеали, няма място за мечти, няма място за общуване. Всички са затворници на Карантината. Стая, почти лишена от мебели, тъмнина, задух, пушек от цигара, телевизор и един аквариум. Пустотата и минорната атмосфера в интериора отговарят на празнината, която е зейнала в душата на хората. Парадоксалното състояние, в което смъртта се прокрадва в психиката, докато тялото е още невредимо. Отнемането на емоционалния живот, на активността и свободата на човек като равносилно на убийство. Сюжетът може да се приеме като една художествена хипербола на моментната действителност, като предупреждение, че принудителната обществена изолация крие огромен риск за здравето на душата и вътрешната хармония на човек.

За разлика от повечето свои филми, в които Анимитер подхваща абстрактните и прастари въпроси на човешкото съзнание, чувства и взаимоотношения, „Карантина“ е доста осезаемо социален, насочен към ситуацията тук и сега. Като че ли тази кратка анимация цели да постави въпросите, които се въртят в главите на всички в момента. Какво всъщност се случва по света? Защо всички са затворени? Каква е причината за изолацията – зараза, глобална конспирация или какво? Всички възможности да се даде отговор на този въпрос са блокирани. Свръх-информираността е равнозначна на липса на каквато и да било информация. Сякаш, както във филма, единственото, което със сигурност знаем е, че на цялата улица, всички са заковали прозорците си, че никой не смее да си покаже носа извън своя апартамент. В града дебнат заплахите на болестта или пък, защо не, на закона. Чува се шум от хеликоптери, сирени и високоговорители, които алармират гражданите никой да не си и помисля да излезе от дома си. Във въздуха летят огромни акули, които са готови да изядат белия гълъб – символ на всеки порив хората да се освободят от това положение или да се осветли скритата същност на събитията. Всичко това напомня военно положение, а телевизорът – като единствена връзка с останалия свят – е развален или няма сигнал. Пълно информационно затъмнение, в което смущенията на стария кинескоп все пак носят някакво успокоение. А, какво ще донесе бъдещето? Единственият отговор може би ще дойде от най-несигурното възможно място –  отново същият този телевизор.

“Карантина“ може да бъде гледан тук.
Автор на текста: Иван Врамин