„Някъде по света има входни такси за големите трагедии… В раната на баба се влизаше безплатно.” – с тези думи още първият разказ в сборника „Кедер” от Йорданка Белева протяга ръка на душата, която чете, да влезе спокойно в темата на тъгата, но не с тежестта на болката, а леко и нежно, както само едно добро сърце може да приласкае.

Признавам, че „Кедер” е първият сборник с разкази на Йорданка Белева, който чета, но любовта ми към поезията ѝ не остави и капчица съмнение дали да се доверя и на прозата ѝ. Красивото оформление е на Иво Рафаилов, а редактор на книгата е Здравка Евтимова,, а сборника четем благодарение на издателство „Жанет 45”.

„Завистта е такава вода: от много взиране в нечие щастие то ерозира, става на котлен камък, рони се. Става на прах. После прах при прахта.”

„Кедер” включва 20 разказа – тематично обвързани и съвършено кратки те ни срещат с човешката мъка с голяма доза обич и съпричастност. Сякаш Дана е преживяла всички тях и сякаш и ние сме ги преживели – точно в това момент, в който четем. Защото минало, настояще и бъдеще са част от думите и от нас, от това, което сме тук и сега и нито една болка, един спомен или блян, могат да бъдат изтрити и забравени. И когато буца застава в гърлото, то е онзи памук, който само ние знаем колко е лек и колко тежи.

„Въздишките приличали на тонове памук, само привидно леки, но душата си знаела най-добре как се живее с привидно леки неща. И как се умира с тях.”

Прекрасно е, че можем да четем този сборник и наистина – тук няма разточителство на думи и сладникавост. Здравка Евтимова е права- „Думите на Йорданка Белева са светли и богати”. Дори бих казала, че за мен това не е сборник на тъгата, а сборник За добрината, за живота в цялото му пълнокръвие, за чувствата. Разказите ми напомниха на дядо, който в последните си дни, се връщаше години назад- ту беше дете, което искаше столче, за да достигне мивката и измие лицето си, ту строеше къщата си, а придошлата река от пороя отнасяше керемидите, ту говореше с децата си. Разказите на Йорданка Белева са разкази за онова, което често дори не съзнаваме колко силно влияние оказва върху нас. И за онова, което може би ще разберем колко важно е било чак в онези минути, в които си спомним.  А липсите, пропуските, неизживяното и неизреченото дълбаят дупки, които само топъл жест и обич могат да запълнят.

„Рисувайте всеки път, когато плачете. Рисувайте така, все едно се упражнявате да плачете. Акварелът винаги е гледка през сълзи. Сложете очилата на дядо си, постойте зад запотените прозорци на влак, който се отдалечава. Само отдалечавайки се можете да разберете колко сте приближени към гледката.”

Освен умело разказаните истории и героите, към които се привързваме, много харесах и размислите, онези мъдри фрази, които се прокрадват между редовете като уроци. Особено впечатление ми направиха „Внукът на човекоядката”, „Кратък трактат за живописта”, „Кедер” и „Късметът на баба Точка”, но не като по-силни, а просто като тези, които препрочетох веднага, след като ги прочетох за първи път. Несъмнено подредбата е прекрасна и всеки от разказите доказва, че не са нужни много думи, за да кажеш много.

„Мисля си, ако цял живот ти е било студено сред хората, сигурно е оправдано накрая да се покатериш върху този студ, да застанеш поне веднъж над него и над всички земни грижи.”

Премиерата на сборника с разкази „Кедер” ще се състои на 21 февруари от 18.30 часа в „Книжен център Гринуич” в София.