Масата е наредена. Около нея, както винаги, децата тичат, събарят нещо, хвърлят се върху леглото и някой се провиква „Стига сте вдигали прах!”. Всички сядат. Чашите звънват.
Ние сме отделени на малка маса в съседната стая. Чукваме се, разбира се, като възрастните, със своите чаши с безалкохолно. Старият стенен часовник удря минутите. Нямаме представа за време.
Корицата на Свобода Цекова на „Когато заспят” от Надежда Радулова е едновременно врата, която отварям, и прозорец, през който надничам. Влизам в тази нова книга с черупки върху очите си. Когато всички заспят, ще ги сваля, за да се видя.
Не бих могла да анализирам удивително силната нова книга с поезия на Надежда Радулова – толкова много са коридорите й, че се изгубих няколко пъти. Но не беше безнадеждно, а много хубаво. Смазващо хубаво! Като корицата й, която съчетава нежното бебешко розово и пълния мрак.
…и земята става отново
ненаречена, пуста и неустроена, сляпа кухина
от къртичи тунели и
пясък и пепел и
прах върху прах върху –
край върху край върху…
Да срещнеш някой, който е способен да борави така с езика, е неописуемо. Докато четях си мислех, че никога не бих се сетила, че тази и тази дума могат да стоят една до друга – да носят смисъл, да са силни и да са красиви. И в същото време Надежда Радулова прави това напълно естествено, категорично. Влитането на различни жанрове, носи собствен ритъм на книгата.
Думите са силни – стъпват тежко върху съзнанието, върху емоциите – събуждат несъзнатата ни памет и извикват детайли от предишни животи, от забравени дни. Страхът от мрака е осезаем. Както и невъзможността да бъде избегнат. Смъртта е ежедневие и дом, безкраен танц около живота ни, независимо от възрастта ни и от това на коя маса седим. Важно е само да внимаваме къде ще заспим.
само белегът е възможност
да преживееш отново онова безпаметно-паметно
убождане-одраскване,
да разцъфтиш, да настръхнеш, да вирнеш опашка,
да си авторът на тази рана-роза-котка,
нещо в разказа да се скъса, нещо да се върже,
нещо да полети – ти
да изскочиш през прозореца,
да се върнеш в светлината.
„Случайните, дълбоки наранявания” както пише Биляна Курташева, са чести. Дори да пазиш себе си, не можеш да се скриеш от „трохите на следобедното слънце”. Езикът на голямата загуба прегръща утешително и така пробожда, носейки свой пулс, свое собствено туптене. „Уж са раните малки – нежна бродерия…”, а са нелечими.
тичай докато ужасът ти избелее
и прогледнеш, и здраво стъпиш
с два крака върху сянката си,
и се надяваш да се твоята.
В последните дни се улавям да си повтарям редове от „Когато заспят”, а това винаги е признак за дълбоката следа от думите. Надежда Радулова умее да стреля – удивително точно, нежно и безкомпромисно.
Премиерата на книгата е на 2 декември от 18:30 часа в Театрална зала, Ректорат на СУ. „Когато заспят“ ще представи проф. Миглена Николчина.
Надежда Радулова се занимава с писане, редактиране и литературен превод. Авторка е на стихосбирките „Онемяло име”, „Алби”, „Памук, стъкло и електричество”, „Бандонеон”, „Когато заспят”, на книгата за деца „Чудна азбука” и на изследването „Литературни палимпсести: Хилда Дулитъл, Джийн Рис, Марина Цветаева”. Радулова е носителка на националната награда за поезия „Иван Б. Николов” за млад автор (2000) и на наградата за литературен превод от английски език „Кръстан Дянков” (2009). Нейни стихотворения и разкази са преведени на английски, немски, руски, турски, гръцки, чешки, полски, сръбски, хърватски, словенски.
Четете за други книги от ИК Жанет 45: Да си настъпиш сянката по Яна Букова
„Смяна на огледалата“ от Аксиния Михайлова
