Кино

Кратка история на киното III: френският ню уейв

28.03.2020

Епохата, без която нямаше да има Тарантино

Тези преди повлияват онези след. Чисто и просто така стоят нещата. Новото изследва старото, стъпва на раменете му и ако използва знанията му добре, успява да погледне малко по-високо над стената. Но от време на време има едни други следващи, други последователи, които вместо да градят върху вече създаденото, решават да го съборят до основи.

Това е пънкарщина, инициатива, но преди всичко е смелост.

Смелост да изгориш старите учебници, да потъпчеш правилата, не самоцелно и защото просто ти се тъпче, а защото можеш да предложиш нов поглед, нова техника, нов начин за разказване на истории. Е, точно този копнеж стои в сърцето на френския ню уейв (la nouvelle vague) – новата естетика, която връхлита европейското кино през 50-те и 60-те години и оставя следата си върху лентата на поколения режисьори и автори след себе си. Този процес всъщност се случва доста скромно, дори някак оскъдно. Малко ъндърграунд, но много артистично, малко бедно, но за сметка на това изключително влиятелно.

Представителите на новата вълна неслучайно са наречени младотурци. Всъщност името на зараждащата се нова стилистика във френското кино идва от самите тях – група критици в списанието за кино Cahiers du cinéma, които се бунтуват срещу строго установения ред при създаването на филми, начинът им на заснемане, а и темите на филмите тогава.

Хора, на които, честно казано, просто им е писнало от една и съща формула.

Според тях френското кино (и не само) се намира в застой, изгубило е душата и ценностите си, и се подчинява твърде безхарактерно на холивудската стилистика и идея за това какво трябва да бъде един филм. С други думи, тази малка група идеалисти е загрижена за бъдещето на тази нова форма на изкуство. Те отхвърлят традиционното и прегръщат революционното. Те късат клишетата и залагат на иновацията. Те са новата творческа енергия, която вдъхва свежи идеи на епохата.

Идеологът на новото движение Франсоа Трюфо;

Но какво е едно движение без манифест? Ами, нищо! През 1954 г. Франсоа Трюфо, в своето есе „Относно една тенденция във френското кино“, излага част от идеите си и отрича практиката утвърдени литературни произведения да се претворяват в невдъхновени, лишени от артистичност филми.

Манифестът на Трюфо бързо привлича киноманите от Cahiers du cinéma, и от редиците им ще се родят някои от най-влиятелните за течението имена. Имена като Жан-Люк Годар, Агнес Варда, Ерик Ромер, Жак Ривет и Ален Резне. Заедно те ще бъдат основните действащи лица на новото авангардно кино, а фразата, която ще ги обедини под едно общо знаме, е „caméra-stylo”, въведена от френския критик и режисьор Алекзандр Астрюк. В основата си тази фраза заявява, че

киното трябва да бъде изкуство,

такова, каквото е романът, картината и песента, и че всеки филм трябва да носи почерка на режисьора, който рисува с камерата, влага и изразява себе си на екрана чрез сюжети, музика, кадри, ъгли, цветове. Е, добре, може би не цветове, поне не тогава. Камерата е четката на режисьора, писалката, с която той изпълва редовете. А филмът е творбата, която носи неговия почерк. Конвенциите и правилата на големите студия, цялата маниерност на заснемане на епохата, отпадат. Холивудският начин на снимане и разказване е пренебрегнат.

Жан-Люк Годар, един от най-видните представители на новата вълна

Новаторството на „младотурците“ е пълно. Те променят ъгли на заснемане, променят начина, по който протича диалога в сцената, използват тракинг кадри там, където „не трябва“, използват монтаж и режат кадъра в разрез с всички правила на времето, движат камерата почти инстинктивно, артистично, необичайно, но никога скучно. Играят си с времетраенето на филмите и с музиката, с продължителността на кадрите и едва ли не нарочно, като реакция и опозиция срещу l’établissement,

правят каквото си поискат, но винаги остават верни на стила си.

Така например диалогът вече не се снима през рамо, много често дори не виждаме реакцията на участващите в него. Актьорът в сцената не се движи безкрайно до своята дестинация – тук в сила влиза монтажът. Там, където обикновено очакваме монтаж и смяна на кадъра, новите творци разчитат на движение на камерата. Изглежда като самоцелен бунт, но не е – това е пълна освободеност, която дава на киното така необходимия му полет, глътката въздух, от която се нуждае, за да излезе извън рамките и да разгърне потенциала си. Защото в изкуството граници няма и не би трябвало да има.

Френската nouvelle vague ни показва точно това.

Анна Карина

Част от другите похвати на новата вълна са не по-малко интересни и оригинални. Сцена. В нея влиза ново лице, но камерата се мести. Показва ни нещо друго. Или пък не. Вместо да използват познатия, преекспониран близък кадър върху, например, лицето на новопоявилия се, те променят изцяло кадъра и в експозицията му виждаме само това, което искат да ни покажат.

Така е и със стоп кадрите, с които отново насочват вниманието ни върху нещо, което заслужава акцент. Втора сцена. Нещо се случва, но камерата отново се мести и не виждаме какво. Диалог? Той не протича по нормалния начин, не – той е накъсан, нарязан на парчета, кратки сцени от по няколко секунди, в които дори не виждаме лицето на говорещия, както е в една от най-известните сцени в „До последен дъх“ (À bout de souffle) на Жан-Люк Годар с диалога в колата.

. Сцена от „До последен дъх“ на Жан-Люк Годар, 1960

Не виждаме говорещия, нито реакцията на слушащия, гледаме ги в гръб, гледаме почти паническия монтаж на сцената. До голяма степен целта на всички тези похвати е зрителят да бъде събуден от измамата, че гледа откъс реалност. Това все пак е филм. Кино. Представителите на ню уейва не гледат на киното като на илюзия, която трябва да се поддържа и да държи зрителите под хипноза. Киното е кино, филмът е филм, и с различните си техники на снимане и разказване те припомнят това често. Затова и прибягват до така нареченото разбиване на четвъртата стена, в което някой от актьорите открито се обръща към публиката. Познато? Да, защото вече сме го виждали хиляди пъти. Но за времето си това е революционен похват.

Новата вълна плъзва из Франция и света в края на петдесетте и е силно популярна до средата на шейсетте. Една от отличителните черти на филмите, произведени тогава, е че нямат подкрепата на студията и често разчитат на малко, дори на никакво финансиране. Камерите са евтини. Няма пари за долита, кранове, кой знае колко обективи и стативи.

Киното е игра и камерата е единственото, от което човек има нужда, за да се включи.

Под пръстите им, в очите им, да снимаш изглежда лесно. Изобретателността им надскача липсата на пари, това е елементарно. Тракинг кадър? Количка за пазар. Локация? Апартаментът на приятел. Статисти? Приятели, познати, все едно.

Сцена от „Жул и Жим“ на Франсоа Трюфо, 1962

В сърцето на френския ню уейв стои техниката като стил, а сюжетът, субстанцията, често се губят на заден план. Сцените понякога са несвързани, но носят похвата на режисьора, неговия поглед и неговата визия. Творчеството им е предимно метод на изразяване, каквото до появата им са позволявали другите, еднолични изкуства като литературата и изобразителното изкуство.

Годар, несъмнено най-влиятелният от всички, и неговите съмишленици, освобождават киното от оковите.

Влиянието им е огромно. След тях вече се говори за автори в киното, за артисти, които творят с четката на камерата върху огромното сребърно платно, а не повтарят заучено правеното досега. В следващите години много режисьори ще се вдъхновят от тях, от техниките при монтажа, от движението на камерата, от естетиката на френските автори. Тарантино ще кръсти продуцентската си къща на филма на Годар „Bande à part“ и ще посвети “Reservoir Dogs” на френския режисьор. Kill Bill? Pulp Fiction? Отново Годар. Трябва само да знаете къде да се вгледате.

Къде да започнете с френския ню уейв:

A bout de souffle – Жан-Люк Годар, 1960; филмът, който прави Жан-Пол Белмондо световноизвестен;

Vivre sa vie – Годар, 1962;

Bande à part – Жан-Люк Годар, 1964;

Lola – Жак Деми, 1961;

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна МаринковаПет приказни филма за истински Шехерезади12.06.2020

Още от Под Моста

Под МостаВъзроденият спомен за Честър Бенингтън от Grey DazeМузика