Кино

Кратка история на киното IV: Вселената на Ингмар Бергман

10.04.2020

Шведският режисьор ни завещава неразгадани мистерии и черно-бяло съвършенство

Наистина малко са онези творци в киното, които използват камерата, както поетът би използвал писалката си. Малко са онези, които работят с размах, които се впускат дълбоко в големите теми – Бог, смъртта, личността. Страхът, който настъпва в най-мрачния час – онзи момент, който всички сме изпитвали, но не сме могли да посочим и назовем. Този текст е колкото продължение на поредицата „Кратка история на киното“, където започнахме с италианските и френските творци, толкова и извинение да ви разкажем за едно от най-великите имена в световното киноизкуство и изкуството като цяло. Името му, както и темите, които филмите му изследват, е тежко, силно, с плътна сянка и дълбок отпечатък. Добре де, има го в заглавието, но искам да го има и тук. Добре дошли в мъгливия свят на Ингмар Бергман.

Бергман е роден в Упсала, Швеция, на 14 юли 1918 г. Баща му е убеден лутеранин, майка му – медицинска сестра. Тази информация е излишна, така е, но ни позволява да споделим следното – малкият Бергман е наказван сурово, почти старозаветно, от баща си заради най-дребните си детски прегрешения и веднъж, когато като малък се изпуснал в леглото, бил заключен в килера в пълен мрак в продължение на няколко часа. Това няма как да не се е отразило на тъмнината, която виждаме във филмите му. А и имаме извинение да прибегнем до следния цитат от биографията на Бергман „Laterna Magica”, който започва и завършва така:

„Докато татко проповядваше, а паството слушаше и се молеше, аз посветих интереса си на мистериозния църковен свят на ниски арки, плътни стени, миризма на вечност и цветна слънчева светлина, потрепваща над средновековните картини и дяланите фигури по стените и таваните. Църквата даваше всичко, което въображението можеше да поиска: ангели, светци, дракони, пророци, дяволи, хора…“

Снимка: imdb.com

От малък Бергман се хвърля в дълбокото, в тежките размисли за религията, детството и живота след този тук. На осемгодишна възраст, по негови думи, губи вярата си, но ще го признае пред себе си чак по-късно при заснемането на „Зимна светлина“ (Nattvardsgästerna, Winter Light) от 1962 г. В младежките си години Бергман е проблемно дете според директора на неговото училище. Ученето просто не е за него. Режисьорът по-късно ще каже, че бунтът му не е бил срещу една конкретна сграда, а срещу училищната система в нейната цялост, която „мразех като институция и ред“. Ненавижда домашните и начина, по който държавата вкарва в релси и моделира децата. През 1934 г. Бергман е изпратен в Германия, където нацизмът набира сили и всички говорят само за един човек. Бергман му симпатизира. В приемното семейство в Германия до леглото му е поставен негов портрет и младият, все още неосъзнат режисьор, подкрепя новия диктатор и скърби при всеки негов неуспех. „Хитлер беше невероятно харизматичен, наелектризираше тълпата. Нацизмът, който аз видях, беше игрив, енергичен“. 

Снимка: commons.wikimedia.org

Няколко години по-късно Бергман вече е в Стокхолмския университет, където изучава изкуство и литература, но прекарва по-голямата част от времето си сред студентски пиеси и прохождащи актьори и така се превръща в кинофанатик. Скоро следва и сериозен разрив между него и баща му и двамата се отчуждават – събитие, което ще бъде отразено и в творчеството му по-късно.

Това, което прави Ингмар Бергман велик режисьор, не се крие само в темите на неговите филми, нито в начина, по който разказва историите си. Бергман е един от малкото режисьори, които създават своя собствена вселена, в която намираме застъпващи се идеи, места, проблеми и терзания, мотиви и тропи. Неговите екзистенциални и философски търсения присъстват в почти всеки един филм – смъртта и страхът от непознатото, недостижимостта на Бог в „Седмият печат“; фантомите на миналото, които се появяват в най-тъмните часове на нощта и идват да си приберат грешника в „Часът на вълка“; личността и нейната чупливост в „Персона“. Съмненията и терзанията за божественото, страхът от неизвестното са все теми, които намират стабилна почва в Швеция и Скандинавия в един период, в който откъсването от Бог е основна черта на Севера. В САЩ и на изток, където властва консерватизмът, филмите му са революционни, дори скандални по същата причина, а и заради свободното показване на голи женски тела и откритото обсъждане на сексуалността като цяло. „Персона” е добър пример за това.

Ингмар Бергман се оформя като режисьор по време на Втората световна война и активната му филмова кариера се разгръща в годините след нея. Във Франция ню уейвът вече набира сили. Жан-Люк Годар и Ерик Ромер, едни от първопроходците на новата стилистика, която къса с класическото кино, виждат в Бергман идеалния режисьор, който, както споменахме, използва своята камера така, както писателят би използвал писалката си. Шведският режисьор гледа на киното предимно като на изкуство и след това като на индустрия, но изкуство абстрактно, небуквално, завоалирано. Знаете ли как наричат „Персона“, Бергмановия шедьовър? Еверест на кино анализа. „Всичко, което някой каже за „Персона“, може да бъде опровергано. Обратното също е вярно“, казва филмовият историк Питър Кауи. Но избързвам. За да затворя този абзац само ще добавя, че до голяма степен дължим съществуването на кино анализа като академична дисциплина на филмите на Бергман. Филмите му са мистерия, а неразгадана мистерия не може да има. Или?

Снимка: commons.wikimedia.org

Дебютът му като режисьор идва през 1944 г. с работата му по „Мъчение“ (Hets), посветен на училищните години и породил сериозен дебат в Швеция за училищната система като цяло. През следващите десет години Бергман режисира повече от десет филма, но световната слава чука на вратата с излизането на „Усмивки от една лятна нощ“ (Sommarnattens leende) от 1955 г., който е номиниран за Златна палма на фестивала в Кан през идната година. Следват „Седмият печат“ (Det sjunde inseglet) и „Поляната с дивите ягоди“ (Smultronstället). И в двата филма Бог не присъства. Някой само го търси безуспешно. Като сцената с кладата, в която тамплиерът Антониус Блок кара вещицата да призове Сатаната, за да може да го разпита за Бог. „Погледни в очите ми“, казва вещицата, но тамплиерът вижда само ужас и празни пространства. Нуждата от знак, от знание измества вярата, надделява над нея. Остава страхът от смъртта.

Тези две заглавия са едни от най-успешните в световното кино изобщо. Страхът от нищото надживява епохата и продължава да тормози хора по целия свят. Но дори и в тези теми все пак има място за красота и Бергман я улавя в призрачни черно-бели нюанси, които изглеждат толкова добре сега, колкото и преди 50 години. Годината е 1957 и се намираме в най-продуктивния период на легендарния шведски режисьор. 

Снимка: commons.wikimedia.org

През шейсетте Бергман се завръща към добре познатите теми, които измъчват детското му съзнание (а според самия него той винаги е бил и винаги ще бъде дете), създавайки, както я определят критиците и неговите изследователи, трилогията филми „През тъмното стъкло“ (1961), „Зимна светлина“ (1963) и „Мълчанието“ (1963). Макар и непряко свързани, трите филма отново споделят една и съща тема – тази за Бог и вероятността да го няма. В първия Бергман предава едно съвсем просто, универсално послание – Бог е любов, любовта е Бог, ако си заобиколен от едното, си заобиколен и от другото. Въпреки това във филма Бог е представен извън кадър като чудовищен паяк, който се явява на момиче, губещо битката с шизофренията. Има противоречие. Паякът срещу любовта. Лутане. Посланието е неясно. В „Зимна светлина“ обаче любовта като лице на Бога напълно отстъпва пред осмокраката му натура. Бергман и Бог не са в добри отношения, ясно е. Тези сцени и мотиви създават митологията на Бергман, но ще оставим по-задълбочения ѝ анализ за друг текст.

И така, три години след „Мълчанието“, Бергман режисира своя шедьовър „Персона” с участието на Лив Улман, неговата муза, и Биби Андершон – и двете редовни лица в неговите филми. „Персона” е труден за обяснение и още по-труден за разбиране. Верен на името си, „Персона” е филм с много маски и лица. Във всеки негов анализ се крие истина. Всеки негов анализ греши. Сюжетът е прост, но реализацията му е виртуозна. 

Снимка: Delphin, Rigmor Dahl / en.wikipedia.org

През камерата-писалка на оператора Свен Нюквист, с когото Бергман работи по редица свои филми, виждаме сливането, размиването на две души, две лица, които до такава степен преливат едно в друго, че е трудно да бъдат различени. Елизабет (Улман) е актриса, която преминава през нервен срив. Алма (Андершон) е медицинската сестра, която се грижи за възстановяването ѝ. Бергман измисля идеята за филма през 60-те по време на тримесечно боледуване и всичко започва с една снимка. На снимката са Улман и Андершон. Бергман вижда прилика в тях и идеята малко по малко се оформя и прераства в история за личността, вътрешния свят, психологията, миналото, за мястото на жената в обществото, за двойствената ни природа, за способността ни да се чупим на парчета и да губим себе си в други хора. Но това е само една страна на филма. 

Теориите са стотици, а Бергман отказва да се включи в анализа и да наруши диалога между зрители, критици и психолози. „Моята работа приключи със създаването на филма“. Така „Персона” остава едно от най-мистериозните, най-обсъждани постижения в световното кино, една неразкрита загадка с много страни, която продължава да озадачава и да повдига нови въпроси. Еверест на кино анализа. Магнум опус на режисьора, на Улман и особено на Андершон, на Нюквист. Един вечен шедьовър, който, за щастие, можем да гледаме в блурей версия благодарение на The Criterion Collection.

Снимка: wikipedia.org

Следващите десетилетия са белязани от обвинение в пране на пари (по-късно свалено), самоналожено изгнание, непродуктивен творчески период, лутане, малко театър, малко телевизия, пътуване, ретроспекция, интервюта и биографии. Последният филм на Бергман за големия екран е „Фани и Александър“ от 1982. Следват много телевизионни продукции. Великият режисьор се пенсионира през 2003 и умира четири години по-късно на любимия си остров Форьо, където работи и твори дълги години. След него остават пет брака и девет деца, седемдесет филма, от които една шепа шедьоври, вдъхновили и продължаващи да вдъхновяват режисьори, актьори, зрители.

Снимка: Per Enström / wikipedia.org

Остават и същите онези негови страхове и съмнения, които в заблудата си смятаме за отживелица, но които в часа на вълка се връщат освирепели и забулват отговорите в мъгла. И как, ако не чрез изкуство, как, ако не чрез кино, чрез онова кино, което Бергман ни е завещал, бихме могли изобщо да се справим с тях? 

„Демоните са неизброими, появяват се в най-неудобните моменти и създават паника и ужас. Но се научих, че ако успея да овладея негативните сили и да ги впрегна в каляската си, тогава те ще работят за мен.“ Ингмар Бергман


Заглавна снимка: no.m.wikipedia.org

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Димитър РахталиевПънкарското кино на Мартин Макдона15.10.2020

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Любовникът от Zanziбар“ или когато щастието е по-близо, отколкото си мислимТеатър