Има хора, принципно не одобряват работата на Явор Гърдев. Авангардното, ексцентричното, особеното, смелото им е някак чуждо. Категорично мога да я заявя, че не съм от тях. Не понасям „Дзифт”, естествено, но „Козата, или коя е Силвия?” е може би любимата ми постановка играна някога на камерната сцена на Народния театър, „Нощна пеперуда” ме остави без дъх, а ревюто ми за „Хамлет” беше първият текст, който написах за Под моста. И тогава, преди близо две години, се чувствах искрено щастлив, че започвам именно с коментар на толкова интересна за обсъждане творба. Харесвам Явор Гърдев,  наистина. Но „Квартет” е катастрофа.

Нека все пак започна с нещо позитивно – във визуално и технологично отношение постановката е уникална, несравнима с нищо друго, играно някога на българска сцена. „Квартет – опасни връзки след края на света” действително представлява впечатляващ спектакъл-филм, изграден с много средства и много труд. На сцената играят само двама актьора – Снежина Петрова и Захари Бахаров, но те са обградени от десетки движещи се камери, монтирани на сложни кранове, които фучат напред–назад, нагоре–надолу, непрекъснато разкриват ставащото на сцената под нови ъгли. Актьорите носят специални костюми с точки за отчитане на движението, друг вид камери записват действието и в реално време създават анимирани сцени на хора с каменни лица и роботизирани движения, които се излъчват на огромни екрани над сцената. Нищо не е предварително записано, всичко се случва на момента. Освен това актьорите се разхождат върху огромна метална платформа, която величествено се издига и спуска в различни етапи на действието. Технологията е впечатляваща, тя омагьосва, няма как да го отрека.

Ала текстът, за който е впрегната цялата тази техника, е ужасно слаб. И това не е единственият му проблем, но нека караме едно по едно.  Централната тема в постановката е… плътта. И макар да се забелязва желание този проблем да бъде разгледан сложно, философски, трансцедентално, самата тематика е толкова битова, че високопарното развиване на дълбоки теории изглежда най-малкото нелепо. Това е текст за неотменността на тялото, за властта на плътските пориви. Желанието на героите да се отдадат на плътски изкушения е подробно разгледано от различни ъгли. Какъв е генезисът на плътските желания, кой е създал този копнеж у човека – Бога или Дявола? И какво представлява Грехът? Дали действително отдаването на плътските желания е греховно, или точно обратното – греховно е въздържанието, греховно е да отказваш на тялото си това, за което то е било създадено? Диалогът е изпълнен със смели фрази от рода на „Грях е тези устни и този език да бъдат използвани единствено за говорене и хранене, те са създадени за много повече”.

И лошото в случая не е, че в постановката се говори за плътта. Лошото е, че не се говори за нищо друго, че никоя друга тема или проблем не се прокрадва в изключително дълбоката полемика, водеща се на сцената. Авторът на текста Хайнер Мюлер казва, че е базирал пиесата си на „Опасни връзки”, но самият той не е дочел известния роман на Шодерло дьо Лакло. Тъжното обаче е това, че централната идея в „Опасни връзки” е да се покаже упадъка на френската аристокрация, да се илюстрира грозотата и цинизма на презадоволената висшата класа, която, лишена от грижи, потъпква любовта и се прекланя единствено пред секса. В „Квартет” нещата са противоположни – социалната тематика липсва и текстът е толкова обсебен и вглъбен в темата за плътта, колкото и циничните, бездуховни герои на Шодерло дьо Лакло.

Но вторият проблем на текста е още по-страшен и той касае така цененото в естетиката единство на идея и форма. А именно – формата, в която Явор Гърдев избира да разкаже „Квартет” е чудовищно неподходяща за този текст. Несъответствието е грандиозно, исполинско, неумолимо. Самият Гърдев е поставял тази пиеса преди доста години на сцената на Сфумато. Мога да си представя как подобен текст би работил сравнително успешно в една камерна зала, в тясно пространство с минималистична обстановка, с фокус върху диалога и емоциите на героите. Пак не би излязъл шедьовър, естествено, но би се получила постановка, която стои добре – час и десет минути разговор между аристократи на тема плътта и греха. Направо го виждам в главата си. Но да избереш огромната сцена на Зала 1 на НДК, десетки хвърчащи камери, сензори за отчитане на движението, гигантски екрани, предаващи насечени анимации, с цел да поставиш една кратичка пиеса за плътските страсти на аристокрацията е… неадекватно. Наистина не мога да намеря по-точна дума. Този прост текст би изглеждал по-добре в по-проста обстановка. Тази грандиозна техника би намерила хиляди пъти по-добра употреба, ако беше използвана за пиеса, която реално се нуждае от нея. Но в случая идеята и формата категорично не съвпадат, не си отиват и насилственото им съжителство е сериозен минус и за двете.

Принципно избягвам да давам категорични отрицателни оценки, или поне се старая да го избягвам. Смятам, че изкуството е строго индивидуално, винаги отворено за интерпретация, и е напълно възможно двама души да гледат една и съща пиеса и да виждат напълно различни неща. И е грозно, когато в изкуството се намеси темата за цената, съзнавам го. Ала ние не живеем в красив свят, живеем в този. И ако някой мой познат или приятел ме попита „Струва ли си дам между двайсет и петдесет лева за да гледам „Квартет” на Явор Гърдев?”, моят отговор би бил „Категорично не, в никакъв случай!!!”.