Лауреатът на „Развитие“ Добромир Байчев – за литературата и киното

08.08.2018

Добромир Байчев е български кинотворец, завършил кинорежисура в НБУ. Той е сценарист на редица телевизионни предавания от 2003 досега, както и на сериала „Кантора Митрани“. Режисьор е и на пълнометражния филм  „Киприянови молитви“. Миналата година става финалист (топ 20 от 2200 сценария) в международния конкурс Jameson First Shot. Сценариите бяха оценявани в САЩ, от продуцентите на сериала „House of Cards“. Извън киното и писането любимото му занимание е шахът. През 2018 година Добромир спечели голямата награда на значимия литературен конкурс „Развитие“. Неговият роман „Глиненият цар“ вече подготвя за печат, ще излезе през септември, а премиерното ѝ представяне ще е в началото на октомври.

Димитър Панайотов: Конкурсът „Развитие“ се слави като един от най-добрите и реномирани в българската литература. Неговото жури се състои от личности като Бойко Пенчев, Георги Господинов и проф. Ивайло Знеполски. Лауреати са цяла плеяда от литературни звезди. Какво е чувството да си оценен като номер едно от такова жури и да попаднеш сред носителите на този приз?

Добромир Байчев: Чувството е хубаво и съм щастлив, че получих Голямата награда в този конкурс и от това жури. А най-хубавото е, че книгата ще стигне до читателите. Искам да поздравя и останалите автори, номинирани в конкурса, защото техните романи също ще бъдат издадени от „Развитие“.

Разкажи малко повече на читателите за книгата си „Глиненият цар“. Около какво се върти сюжета и какви са основните теми, които разглеждаш в нея?

Завръзката е следната. 1949 г. д-р Димо Айранов е високоинтелигентен и способен хирург, който една вечер е отведен от ДС „за справка“ и откъснат от годеницата си Лора. Доктора е пратен в „Белене“, където трябва да оцелее в нечовешките условия на концлагера. Наред с всичко останало, е набелязан от началника на лагера, който го подлага на засилващ се тормоз. Ситуацията се влошава още повече, когато в лагера неочаквано пристига на инспекция един вдъхващ ужас полковник от НКГБ (съветска служба, наследник на страховитото НКВД). Руският полковник е ключова фигура в книгата и е, меко казано, сложен и противоречив образ. Още с пристигането си той се превръща в пълновластен господар на острова, а нравът му е толкова сприхав и жесток, че от него треперят не само лагеристите, но и надзирателите.

Спирам дотук, за да не издавам твърде много от историята. Не искам да развалям удоволствието на читателя. Не ми се иска да говоря предварително и за темите в книгата, защото всеки ще достигне до тях за себе си, когато я прочете. Само ще кажа, че това не е роман, който цели да шокира, разказвайки за зверствата в лагерите. Това би бил възможно най-клишираният подход към темата. Всъщност, едно от основните послания на книгата е, че човечността е над всяка идеология и над всеки режим.

Доколко романът ти е художествен и доколко е подкрепен с реални факти?

Изцяло фикция е. Персонажите не са базирани на реални личности. Сюжетът не е базиран на истински случки. Историята се случва почти изцяло в лагера „Белене“ на остров Персин – съответно направих проучване, за да пресъздам лагера максимално достоверно. Но това все пак е художествена възстановка на „Белене“, а не исторически документ. Книгата няма и такава претенция.

Темата за лагерите все още е широко обсъждана и спорна. Подобни романи винаги водят до нови спорове и дискусии, често извън рамките на добрия тон.

Не съм убеден, че все още е обсъждана. А и не съм сигурен, че има нужда от спорове. Какво всъщност има да се дебатира? Концлагерите на комунистическия режим – като всички други концлагери, независимо на кой режим – са били места на чудовищна гавра с човешкия дух. Каква е контратезата на това? Няма такава. Не виждам за какво има да се спори, просто трябва да се знае и да се помни.

Ти си писател, а не историк, което, за съжаление, често води до нападки от страна на определен кръг хора. Не се ли страхуваш от критика и разбуждане на духовете или дори целиш това?

Не виждам защо едно белетристично произведение би било подложено на нападки. Това не е исторически труд с претенции за документална точност, а художествена фикция, роман. Но ако се окажеш прав и действително се появят нападки – в смисъл на безпочвени заяждания – изобщо няма да ме трогнат. Вече ако говорим за литературна критика, това е друго. От нея не се страхувам, а напротив – ще я приветствам. С удоволствие ще прочета рецензия за книгата например от Силвия Недкова. И не само от нея.

И не, изобщо не целя разбунване на духовете. Единствената цел, която съм си поставял, пишейки тази книга, е да разкажа една въздействаща история с ярки, пълнокръвни, запомнящи се персонажи. История, която би се разбрала безпроблемно и извън пределите на България.

Откъде черпиш исторически източници и вдъхновение за написването на този роман?

За вдъхновението не знам, това май е невъзможно да се обясни. Първо ми хрумна ядрото на историята и после я доразвих. Иначе преди да започна да пиша по същество, прочетох мемоарни книги на бивши лагеристи в „Белене“, както и други свидетелства на очевидци, които могат да се намерят разпръснати в интернет. Това ми даде ценни детайли за лагерите и ми помогна да се потопя в конкретиката на онази епоха.

Разкажи ни малко повече за бъдещите си творчески планове. Споменаваш, че си решил да довършиш неща, които си започнал в миналото. Какви са историите, които искаш да разкажеш?

Не обичам много да говоря за това, донякъде и от суеверие. В момента работя по нещо. Имам почти финализирана и една друга книга, която е коренно различна от „Глиненият цар“. Сатирична е. Малко поучителна и много смешна.

Няма как да не те попитам и неизбежния въпрос – кои са любимите ти книги и писатели в българската литература?

Алеко, Димов, Йовков, Емилиян Станев. Но „Записки…“ на Захари Стоянов е най-важната българска книга, която казва абсолютно всичко за нашия народ – и хубавото, и лошото (освен това е написана на изключително „вкусен“ български език, какъвто вече не съществува).

А в световната?

Чандлър, Хемингуей, Буковски, Цвайг, Кафка и много други. Книги: „Повелителят на мухите“, „1984“, „Старецът и морето“.

„Цар Плъх“ на Джеймс Клавел също си остава една от най-любимите ми книги. Бих я препоръчал като учебник на всеки, който има амбиции да става писател. Ето така се пише, когато искаш да „хванеш“ читателя и да не пусне книгата ти, докато не я изчете. Аз поне бих искал книгата ми да се чете по този начин.

Между другото, забелязах няколко любопитни паралела между „Цар Плъх“ и моята книга. И двете съдържат „цар“ в заглавието си; и в двете действието се развива в изолирана, силно враждебна среда (лагера Чанги – лагера Белене); и двете книги са дебют в литературата на някой, който до този момент се е занимавал с писане на сценарии.

По професия ти си сценарист. Макар работата ти да е свързана с писане – знаем, че разликата между сценария и романа е много голяма. Поне така е прието да се смята. Така ли е за теб и беше ли ти трудно да смениш жанровете?

Може да ти прозвучи странно, но за мен да напишеш добър сценарий е в известен смисъл по-трудно, отколкото да напишеш добър роман. Всеки, който е опитвал да напише и едното, и другото, ще ме разбере. Двете са колкото близки, толкова и различни. В един роман можеш да си позволиш всичко. Докато киното се подчинява на много по-строги закони и изисква по-голяма дисциплина във воденето на разказа. В един сценарий водещи са две неща – историята и структурата. В сравнение с киното, всеки трети роман е направо „безсюжетен“. И в това няма нищо лошо.

На мен не ми е било особено трудно, защото от писане на сценарий минах към писане на роман. Обратният преход е много по-труден.

Когато сме на тази тема искам да те попитам – не е ли много важна връзката между киното и литературата? Не ти ли прави впечатление, че голяма част от най-харесваните и награждаваните филми са с литературен първоизточник? Като започнем от класики като „Изкуплението Шоушенк“ и „Кръстникът“ и стигнем до хитовия сериал „Игра на тронове“ и дори комиксовите блокбъстъри.

И не само те. Можем да добавим и „Полет над кукувичето гнездо“, „Мълчанието на агнетата“, „Боен клуб“ и стотици други. „Игра на тронове“ не ми е точно любимият сериал, но е факт, че е много харесван и също нямаше да съществува без литературния си първоизточник. Безспорно, връзката между литературата и киното е много силна. Едното вдъхновява другото и обратно.

И най-„елитарните“, и най-масовите филми са първо писани за хартия. На какво, според теб, като човек, който се занимава и с двете поприща, се дължи това?

Дължи се на това, че киното постоянно изпитва глад за нови и нови истории. Литературата е най-естественото място, откъдето да ги черпи. Неслучайно в САЩ правата за филмиране често се купуват още преди книгата да е излязла от печат.в

Не липсва ли именно литературният първоизточник на българското кино. Ако имаше възможност – кои български книги би адаптирал за големия или малкия екран?

Интересен въпрос, доста може да се помисли по него. Заглавието, за което веднага се сещам, е „Антихрист“. С удоволствие бих гледал и нова екранизация на „Тютюн“. Но има и много други. Иначе ако питаш лично аз какво бих искал да режисирам за кино – моята собствена книга, естествено. Някой ден може да се стигне и до това.

Какво послание би дал на хората, на които тепърва предстои да участват в бъдещите издания на традиционния литературен конкурс „Развитие“?

Мога да ги уверя, че конкурс „Развитие“ си заслужава. Той предоставя огромен шанс, особено ако са напълно неизвестни автори. Напишете нещо добро и съм сигурен, че журито на „Развитие“ ще ви забележи – без значение, че членовете му дори не са чували името ви. Този конкурс не е като някои други „конкурси“ в нашата мила родина. Гарантирам го от личен опит.

Наскоро си говорих с една мила, ще я нарека условно поетеса, която пише много добра проза, но не е убедена в собствените си възможности (защото истински талантливите хора често са най-неуверени в способностите си; а бездарниците почти винаги преливат от самочувствие). Мога само да повторя съвета си към нея – и към всички, които имат вътрешни съмнения, че не са достатъчно добри – опитайте. Напишете роман и ще си покаже. „Развитие“ е един чудесен стимул да си седнете на трибуквието и да пишете.

 

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Мартин Янков„Внезапни улици” – красива разходка из неизминатите пътища в живота23.04.2014

Още от Под Моста

Боян СимеоновКак отидох в Исландия с палатка, но спах в колатаLIFE