Лекция-представление на „Метеор“

Режисьор, автор на текст и музика: Ани Васева

художник: Стефан Дончев

С участието на: Леонид Йовчев и Галя Костадинова

Х.Ф. Лъвкрафт е автор, който алтернативната култура обича. Наричан често „бащата на космическия ужас“, фигурата и творчеството му са издигнати в култ от много от почитателите на макабреното и фантастичното.

Софистицираната готика на стила му, неудържимото въображение, невъобразимите светове и митология, които то ражда, както и фанатичната му убеденост в тях, са повод Лъвкрафт да бъде „пробуждан“ постоянно – в популярните индустрии на литературата, киното, визуалните изкуства, музиката и дори в компютърни игри. В по-голямата си част тези опити върху неговите текстове са проблемни – ако можем да се изразим метафорично, любовта между Лъвкрафт и тези, които „използват“ неговата работа, не би била взаимна, ако той бе свидетел на повечето от тях.

Лекцията-представление, лаконично наречена „Лъвкрафт“, написана и режисирана от Ани Васева, атакува тази тенденция – както експлицитно чрез директното ѝ предизвикване в текста на спектакъла, така и имплицитно чрез неговото съдържание и форма (в смисъл на режисьорски похвати и решения).

„Лъвкрафт“ започва като биографично представление – добре познатото и умело сработеното дуо Леонид Йовчев и Галя Костадинава подемат нетрадиционно изнесен разказ за живота на писателя от Провидънс. Съскащи звуци и уродливо разтеглени думи оформят текст, който, въпреки хрипливите му и гърлени изричания, остава разбираем. Оформя се въздействаща двойственост – от една страна, ясен и достъпен текст, от друга – нетипичното му пресъздаване, така че да предизвиква известно неудобство, носещо нужното усещане за уродливостта, която присъства в творчеството на Лъвкрафт.

Но Ани Васева много добре разбира, че цялата тази информация е достъпна навсякъде и е на няколко клика разстояние. След като задава нужния контекст и въвежда зрителя в личността на писателя, спектакълът не губи повече време с лесно достъпни факти и се гмурка дълбоко.

Съвсем естествено текстът прелива в коментар върху творчеството на Лъвкрафт – върху темите, които го вълнуват, размаха на въображението му, философията му, особеният му стил и подводните камъни, често оставащи незабелязани при един невглъбен прочит.

Твърденията са подплатени с цитати – както от художествените му текстове, така и от други негови такива – от огромната му, запазена кореспонденция, до негови есета. При все цялата тази сериозност и изследователска отдаденост текстът далеч не си позволява да се превърне в трудно достъпен академичен трактат – нещо, което, предвид формата и амбицията му, няма как да не бъде отбелязано. Точно обратното – драматургичният материал стои възможно най-близо като изразност до това, което бихме прочели и у самия Лъвкрафт. Несъмнено трудно удържимо напрежение, с което Ани Васева се е справила блестящо.

Освен чистия драматургичен материал, особено внимание заслужава и – окрупнено казано – визуалната, сценична част на „Лъвкрафт“, тъй като тя оформя цялостната атмосфера и допринася значително за разбирането и усещането на спектакъла. Осветлението е минималистично и чудовищно въздействащо.

Няколко лампи (без прожектори, вани, спотове), част от които подвижни, други – фиксирани, изграждат средата и създават мизансцена от сенки върху високия таван, стените и ъглите в „Дом на киното“, абсолютно равностойни като значение на това, което се случва долу на сцената.

В зависимост от перспективата, в която Леонид Йовчев и Галя Костадинова застават спрямо светлината, сенките зад и над тях създават най-причудливи, неестествени и откровено притеснителни, зловещи фигури. Ужасяващо прозорлив и семпъл похват, който вдъхва живот на безформеното и уродливото в творчеството на Лъвкрафт, така както редица популярни филми или изображения не са успявали да направят.

Хипнотиката на обезобразените сенки е огромна, но зрителят все пак е заставен да свали погледа си върху двамата актьори-лектори. С костюми, представящи духа на времето, в което авторът е живял, Леонид Йовчев и Галя Костадинова, не са единствено разказвачи, играещи със светлината. Уродливите образи на Лъвкрафт са на сцената не само чрез думи и сенки, а и чрез действия. Играта на двамата е конвулсивна – треперения, падания, хвърляния, вопли, викове, пристъпи на неконтролируеми гърчове. Но впечатляващата отдаденост и умения не спират дотук – силно въздействаща е и мимиката на актьорите. Гримасите, които правят, жестовете им, изкривените положения на телата им създават неподправено усещане за агония, ужас и брутална физическа и психическа болка.

Запознатите със стила на Ани Васева не биха се изненадали от тази експресивност, но тук тези похвати са адаптирани умело, за да паснат напълно автентично към внушенията на Лъвкрафт и неговите персонажи. Усетът към детайла е впечатляващ – пресъздавани са звуци, които са симптоматични за „бащата на космическия ужас“ (странно топуркане, неравномерен тропот, пърхане на криле, звучно и налудно мляскане), а двамата актьори често излизат извън светлината на сцената, но продължават да играят – в тъмните ъгли.

Зрителят усеща, че нещо се случва в мрака, но не разбира какво, виждайки само неясни, смътни и притеснителни очертания, които така и не се разкриват – още един детайл, така характерен за сюжетите на Лъвкрафт. Подобно на сенките над сцената, които са напълно равностойни по значение на случващото се на нея, така и провокативното вживяване на актьорите е също толкова важно за впечатлението, както и драматургичният материал на спектакъла. Безформеното е въплътено в едно органично свързано триединство, създаващо изключително категорична и пълна представа за това, което творчеството на Лъвкрафт всъщност е. 

„Лъвкрафт“ е несъмнено постижение на изумителен баланс. Изключително интересната му форма, тематизация, подход и реализация са достатъчно впечатляващи, за да въвлекат и провокират и незапозната с „бащата на космическия ужас“ публика. Лекцията-представле
ние, която Ани Васева е създала, има неизменни качества, които са принципни и отиват отвъд своеобразния „прочит“ на Лъвкрафт (текст, режисура, грабваща актьорска игра, осветление).

От друга страна, за тези, които са запознати с неговите „светове“, спектакълът вживява смело и с несъмнен усет това, с което въображението на читателите му се е сблъсквало. Нещо повече – „Лъвкрафт“ е един от малкото опити, поставящи си по-амбициозни цели, що се отнася до разбирането наследството на писателя от Провидънс.

Представлението минава дръзко отвъд свързаните с Лъвкрафт клишета, а дори когато се опира на тях, демонстрира тяхната дълбочина в перспектива, за която малцина са се замисляли. Именно тази дълбочина всъщност превръща Лъвкрафт в нещо повече от един от пионерите в жанра на ужасите, а във феномен, който си заслужва да бъде по-сериозно интерпретиран, изследван и разбиран.