Между два града и две стихосбирки, между редовете и чувствата, откриваме отново Лили Йовнова. Разговаряме за думите, вървящи ръка за ръка с любопитството към света. Чудим се накъде ще ни отведе порастването и заедно се учим да се вслушваме в сърцето.

Когато разговоряхме за пръв път, те попитах: „Колко трае твоят миг преди порастване“. Настъпи ли този момент, че се налага да вдъхваме кураж на сърцето?

Към днешна дата не мога да съм сигурна в отговора – понякога ми се струва, че е минал покрай мен без да го чуя, понякога се чудя ще дойде ли изобщо. Сигурно и двете са истина. А сърцето винаги има нужда от кураж – трябва да го обгрижваме, за да може то да има сили да обгрижи нас.

Поезията ти съзрява, а с нея и ти… Някак обаче винаги свързваме помъдряването с първите тихи стъпки на тъга и избледняването на безгрижието. Разкажи ни повече за хубавите страни...

Хладнокръвието, което успяваш да възпиташ след като определен брой пъти си разбиеш главата с по-наивни или първични реакции. Способността малко повече да отсяваш важните неща от дребните, глупави битки, които си бил напълно убеден, че са на всяка цена. По-рядко треперещият глас.

Ще си позволя да те цитирам с:

„и се гневиш на тоя глупав късмет,

да няма пред кого да си малко повече теб“

Кога си най-вече „ти“ и успяваш ли да си бъдеш приятел?

Старая се да избягвам излишната поза и претенция, макар че невинаги успявам да се отърва напълно от суетата. Най-спокойна съм с моите си хора. А по сложния начин научих, че нещата просто не се получават, ако не намериш някакво разбирателство със себе си, но процесът на сприятеляване още тече.

В „Кураж, сърце“  се срещат контрасти като: честност-лъжа, премълчаване-споделяне, памет и забрава. Бивалентен ли е светът ни и съумяваме ли да размием границите на срещуположностите?

На няколко пъти получих този въпрос под различна форма – контрастите в книгата. В действителност, смятала съм ги за естествено редуващи се. Никой не е непрестанно честен, не казва всичко навреме и не помни всеки момент – дори и да ни се иска, просто не е по силите ни. Поне не е било по моите.

Представяш ли си очите, които те четат? И казваш ли им всичко?

Като че ли спрях да мисля за това – можеш да се оплетеш много, ако се фиксираш върху чужди очи, чиито и да са те, в какъвто и контекст да се случва. Не смятам за разумно да се казва всичко – поне в по-голямата част от случаите.

А твоите очи с кого се срещат? Съхраняваш ли си думи, към които да се връщаш и какви са те?

В последната година очите ми се срещат с много по-малко хора, отколкото бяха свикнали, но не се оплаквам – имам близките си, чиито очи винаги се радвам да видя. Съхранявам думи, разбира се – цитати и реплики, към които се връщам според различни нужди. Някои са за опомняне, други са за стопляне.

Някъде беше казала, че търсиш тишината, за да се отдадеш на писане. Какво още е необходимо, за да омастилиш спотайващото се в съзнанието/сърцето?

Кураж, винаги.

Признавам, че ми харесва да скитам из стиховете ти, но все пак се чудя дали си мислила да подадеш ръка и на прозата…

Всъщност заглавието на книгата, освен че е директна препратка към цитат от Клайв Луис, ползвах и за заглавие на статия в онлайн медията Go guide (от там тръгна може би цялата идея за „Кураж, сърце“). Там са повечето ми публикувани прозаични текстове. Имам и други идеи, но те засега почиват в папки из компютъра ми.

Винаги съм вярвала, че когато кажеш нещо на глас, го материализираш, започва да живее отвъд теб. В такъв случай какво се случва, когато пишем?

Аз се чувствам сякаш го превръщам в доказателство. И понеже не знаеш кой, кога и по какъв начин може да попадне на него – трябва да се внимава.

 „Дръж се“ или „Пусни се“, как да познаем какво има нужда да чуе сърцето?

Би било хубаво по-често да се заслушваме какво има нужда да ни каже то.