Лиса Джерард и Мистерията на българските гласове: българо-австралийски асонанс

Снимка: Георги Александров

Пловдив е хубав град. Пловдив е по-хубав град от София, бих казал. Говоря за старата част, не за реалната. То е като столицата и провинцията. Едното няма нищо общо с другото. Покрай 2019 Пловдив дърпа жестоко. След като свършат парите, нямам идея какво ще се случи, но засега не ме засяга. Защото в момента е прекрасно. Бръмчиш из улиците и не само мирише, но и изглежда добре. Цветята и местата цъфтят паралелно и общо взето всичко е наред.

Хор „Мистерията на българските гласове“  и Лиса Джерард в асонанс. Съответно не просто концерт, а пряка връзка с отвъдното. По пътя за Амфитеатъра минавам през бар „Контрабас“ /улица Панайот Волов 8/. Там пия джин и просто гледам. Защото излезеш ли на силно казано „улицата“, по-скоро така си представям пътя към рая, се отваря спокойствието на една изчезнала България. Тишина, зеленина и истинска архитектура. А щом отзад кънти Charles Mingus, положението е „един път“, както каза барманката. В цялото спокойствие отнякъде се появи тичащ господин с диск в ръка. Очите му светеха подобно на моите малко по-късно. Засече съседа и му каза: „Аре бе, ще ходиш ли на Луиза Джерард?“ На съседа, естествено, му беше trans penis и не го бъркаше дали името й е Лиса или Луиза: „Това няк‘ъв джаз ли е?“. Тичащият се възмути: „Абе к‘ъв джаз, бе. Това е музика за хора, космополитна.“ После ни разказа как срещнал „Луиза“ преди саундчек и взел автограф. Тя го питала кой е и той казал: „Как кой, аз ти знам всичките участия“. Очите й били сини като море. Точно така.

Избяга нанякъде, ние допихме и тръгнахме към Амфитеатъра. Хорът беше започнал. Няколко поколения българки подредени нехронологично те връщат в миналия век под диригентството на Дора Христова. Композициите на Петър Дундаков, Лиса Джерард и Джулс Максуел прескачаха между класически фолклорни мотиви и прясно написани произведения. Тъкмо когато си се представих в носия, излезе Лиса. Бавно, монументално, в огромен син плащ. Изкусно вдигна ръка, за да поздрави публиката. Приличаше на кралица и май беше такава.

За случилото се по-нататък не смея да пиша. Тия гласове акомпанирани от останалите музиканти, сред които перкусиониста на Dead Can Dance Дейвид Кукерман, просто те отнасят. И те връщат някога си. Евентуално.

автор: Георги Александров

Стажанти на
За втора поредна година “Под Моста” организира стажантска програма във Факултета по журналистика към СУ. Принципът на програмата е по-големи колеги да дадат част от опита си на по-малките. През 2016 г. през програмата ще минат 17 студенти по журналистика първи курс от ФЖМК.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to