Лиса Джерард и Мистерията на българските гласове: българо-австралийски асонанс

20.06.2017
Снимка: Георги Александров

Пловдив е хубав град. Пловдив е по-хубав град от София, бих казал. Говоря за старата част, не за реалната. То е като столицата и провинцията. Едното няма нищо общо с другото. Покрай 2019 Пловдив дърпа жестоко. След като свършат парите, нямам идея какво ще се случи, но засега не ме засяга. Защото в момента е прекрасно. Бръмчиш из улиците и не само мирише, но и изглежда добре. Цветята и местата цъфтят паралелно и общо взето всичко е наред.

Хор „Мистерията на българските гласове“  и Лиса Джерард в асонанс. Съответно не просто концерт, а пряка връзка с отвъдното. По пътя за Амфитеатъра минавам през бар „Контрабас“ /улица Панайот Волов 8/. Там пия джин и просто гледам. Защото излезеш ли на силно казано „улицата“, по-скоро така си представям пътя към рая, се отваря спокойствието на една изчезнала България. Тишина, зеленина и истинска архитектура. А щом отзад кънти Charles Mingus, положението е „един път“, както каза барманката. В цялото спокойствие отнякъде се появи тичащ господин с диск в ръка. Очите му светеха подобно на моите малко по-късно. Засече съседа и му каза: „Аре бе, ще ходиш ли на Луиза Джерард?“ На съседа, естествено, му беше trans penis и не го бъркаше дали името й е Лиса или Луиза: „Това няк‘ъв джаз ли е?“. Тичащият се възмути: „Абе к‘ъв джаз, бе. Това е музика за хора, космополитна.“ После ни разказа как срещнал „Луиза“ преди саундчек и взел автограф. Тя го питала кой е и той казал: „Как кой, аз ти знам всичките участия“. Очите й били сини като море. Точно така.

Избяга нанякъде, ние допихме и тръгнахме към Амфитеатъра. Хорът беше започнал. Няколко поколения българки подредени нехронологично те връщат в миналия век под диригентството на Дора Христова. Композициите на Петър Дундаков, Лиса Джерард и Джулс Максуел прескачаха между класически фолклорни мотиви и прясно написани произведения. Тъкмо когато си се представих в носия, излезе Лиса. Бавно, монументално, в огромен син плащ. Изкусно вдигна ръка, за да поздрави публиката. Приличаше на кралица и май беше такава.

За случилото се по-нататък не смея да пиша. Тия гласове акомпанирани от останалите музиканти, сред които перкусиониста на Dead Can Dance Дейвид Кукерман, просто те отнасят. И те връщат някога си. Евентуално.

автор: Георги Александров

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Стажанти на "Под Моста"„Нова страница“ за Михаела Филева07.06.2018

Още от Под Моста

Под Моста„Операция „Жълти стотинки“ събира средства за олимпийските отбори по природни наукиLIFE