„Малкият принц“ - мъдрата книга за пораснали деца

През 1942 г., когато целият свят е разтърсван от ужаса на Втората световна война, един човек решава да създаде нещо красиво. Детска история, съдържаща в себе си философски прозрения за човешката природа. Неин главен герой става малко русокосо, любопитно момченце наречено Малкият принц. Антоан дьо Сент-Екзюпери едва ли е знаел, че в този момент пише книга, която ще остане в съзнанието на редица поколения – едно от най-мъдрите и изящни произведения, написани от човешката ръка. Макар първата му любов винаги да е била авиацията, някъде по пътя си, реейки се из облаците, Екзюпери се влюбва и в мастилото. Резултатът от тази любов е „Малкият принц“.

„Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки.“

„Малкият принц“ не е книга за деца, тя е книга за всяко човешко същество. Тя трябва да бъде препрочитана отново и отново, докато се променяме с годините, за да могат да бъдат погледнати нейните послания от различни ъгли на живота.

Като деца четем в училище историята за малко момче и неговия приятел лисица. През нашия детски поглед това е просто едно любопитно момче и просто една говореща лисица. След години отново се сещаме за Малкия принц и лисицата, за неговата роза на далечна планета, за различните хора, които среща по космическия си път, и осъзнаваме, че това не е обикновена детска история.

Тази малка книжка, която Екзюпери публикува през 1943 г., е наръчник по мечтателство, тя ни докосва чрез своите красиви метафори, напомня ни кои са нещата, за които си струва да живеем, и се опитва са съживи онзи детски, любопитен поглед към света, който вероятно сме изгубили.

„Всички възрастни някога са били деца… но само някои от тях си го спомнят.“

Малкият принц се явява на разказвача на историята, когато той катастрофира със самолета си в пустинята Сахара – отдалечен с километри от всякакъв човешки контакт. Неслучайно принцът се появява точно тогава. Това е момент, в който човек остава сам със себе си и може да се вслуша по-добре в собствените си мисли.

Малкият принц спи във всеки от нас. Когато сме малки, той ходи редом до нас без изобщо да подозираме. Постепенно започва да ни прави компания все по-рядко като стар приятел, когото сме започнали да пренебрегваме, и така до момента, в който се превръщаме във възрастни и не можем да различим боа удушвач от шапка. Тогава Малкият принц се появява съвсем рядко – само в онези моменти, в които изпитваме пълно очарование от живота и то породено от дребни неща – независимо дали това е шляпането из локвите в дъждовен ден или това, че приятел е опрял глава на рамото ни.

„Най-красивите неща в света не могат да бъдат видени или докоснати, те се чувстват със сърцето.“

Всяка планета, през която минава Малкият принц, е алегория за човешката природа и различни човешки недостатъци, които убиват красотата на живота. На шест от планетите, които посещава, Малкият принц се сблъсква отблизо с властолюбието, суетата, пиянството, алчността, сервилността и тесногръдието. Това, че всеки има своята собствена планета, на която изглежда е единствен жител, говори също за егоцентризма, присъщ на хората – всеки от тях съсредоточен в своя малък ограничен свят.

„Знам една планета с един червендалест господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил друго, освен сметки. Цял ден повтаря като теб: „Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!“

Книгата „Малкият принц“ е публикувана за пръв път във Франция и САЩ във време, в което хората на пръв поглед нямат време за красота и хубави послания, изписани на страници с красиви цветни картинки. Но именно в такова време хората имат нужда от това повече отвсякога, а и много години след това. От края на 40-те книгата започва да се превежда на различни езици и да достига до хората по целия свят. Днес тя може да бъде прочетена на 253 езика и диалекта. Заедно с „Чужденецът“ на Албер Камю това е най-превежданото френско литературно произведение в света, до степен, в която дори помага за запазването на изчезващи езици като този на наследниците на инките – народът кечуа в Перу.