Литература

Мария Лалева за „Живот в скалите“, съдбовните срещи, доброто и сбогуването с любов

23.11.2018

Романът „Живот в скалите“ стана известен още преди да бъде издаден като роман. Във фейсбук продължават да се публикуват и споделят цитати от него, а авторката Мария Лалева все още не може да повярва на неговата популярност. През изминалия октомври „Живот в скалите“ направи турне из големите български градове, като голямата изненада е, че на тях освен авторката, главен участник е и голямата българска актриса Татяна Лолова, която чете откъси от книгата и както обикновено разказва куп шеги. През ноември пък дуото Лалева и Лолова прекоси границите на България, за да представи романа и на българската публика в Германия (на 20.11. в Берлин и на 21.11. в Хамбург). В основата на тези гостувания стои „Арт театър“, име което стана нарицателно за хубав театър в чужбина и който със събитието „Лалева чете Лолова“ постави началото на формата „Известни актьори четат съвременни български автори“. Той ще се проведе за първи път в Европа и е по идея на Георги Тошев и Катя Костова.

Преди премиерата в Берлин се срещам с Мария Лалева. Цял ден ноемврийското небе в Берлин беше сиво като обложката на нейната книга, а вечерта е сменила сивотата с тъмнина. Тя набързо ми стиска ръката и ме пита дали не искам да направим интервюто навън, „за да изпуши набързо една цигара“. Въобще не ѝ давали да пуши, направо „щели да я направят светица“. Разговорът тече толкова непринудено, че съвсем непрофесионално ѝ заговарям на „ти“. Извинявам се, а тя се смее: „Ако ми беше заговорила на „Вие“, изобщо нямаше да ти дам интервю“ и е права. Ние не правим интервю, ние си говорим, а тя пуши своята цигара.

Снимки: Николай Христозов, creativeintervention.top

Карина Николова: Как се чувстваш?

Мария Лалева: В Берлин или по принцип?

И в Берлин, и по принцип.

Като завършена циклофреничка, защото ме люлее предстартова, сценична треска. След това настъпва едно успокение. Имам цели бели петна от премиерите, които не си спомням. Откакто издадох „Живот в скалите“, животът ми сякаш се е забързал на някакви обороти, които дори самата аз не мога да догоня.

От някои цитати в книгата става ясно, че всеки един от нас носи цели светове в себе си…

Точно така.

Ти какво носиш?

Моя си свят. Опитвам се той да е хармоничен в своите рамки, но и да излъчва хармония, добро и светлина навън, към световете, до които се докосвам. Много е важно да излъчваш светлина.

Как става това? Чувства като разочарование, притеснение, страх са толкова силни, така те сграбчват понякога… Как излъчваш светлина в такива моменти?

Преработваш ги и живееш с вярата, че ако нещо не се случва както ти си представяш, че трябва да се случи; че ако нещо негативно като дума, поглед, действие, жест тръгне към теб, е за твое добро. Това добро нещо” го извличаш ти. От всяко лошо нещо можеш да извлечеш урок, поука, както и силата, да не допуснеш то да те разруши. Това е една много странна философия, която е залегнала в „Живот в скалите”. Тя е, че каквото и да ти се случи, има един по-висш смисъл, който ще разбереш навярно малко по-късно. Защо някой си е отишъл от теб например. Може би Дядо Боже, така наречената „вселена“, „мироздание, „съдба ти готви по-голям подарък и e махнала по-малкия.

Вярваш ли в Бог?

Вярвам в сила. Аз съм вярващ човек. Не мога да го нарека точно „Бог“. Не съм религиозна, но уважавам всички религии, защото те са пътища, по които хората вървят към едно и също нещо – любовта. Вярвам в любовта!

Вярваш?

Абсолютно и дълбоко. Любовта като отношение към света, като философия и мироглед. Не като отношение между двама човека, защото това е връзка. Любовта като принцип. Любовта като нагласа към мига, в който живееш, и към света, който те заобикаля.

Твоята философия малко ми напомня за Буда…

Тази философия е лично моя и е такава поне в момента. Не знам каква ще бъде след две години и ще бъде ли. Това никой не може да ти го обещае. Нито аз мога да обещая, че ако след две години си говорим с теб, аз ще бъда същият човек. Може да съм станала зла, непримирима, осъждаща. Може да съм пуснала „дяволо“, както казва баба Настасия в моя роман, „да ме победи. Не знам. Знам само към какво аз се стремя и това е да бъда светъл и добър човек. Невинаги успявам, защото съм човек. Невинаги успявам да простя бързо. Невинаги успявам да броя до десет, преди да реагирам. Със сигурност обаче се стремя да не удрям първа с думи, с мисъл. Винаги се опитвам да бъда най-добрият избор за себе си при обстоятелствата, които даденият миг ми предлага.

Продължава на следващата страница

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon

Габриела КанджеваИлиян/Августин за неизбежната обич и песъчинките с кусури (интервю)17.12.2014

Още от Под Моста

Боян СимеоновКак отидох в Исландия с палатка, но спах в колатаLIFE