Образование

Мариян Иванов, учител от „Заедно в час“ – за щастието да си учител

21.03.2019
Varna Buddies 2019 Summer Edition

Какъв е животът в малкия град и какви са твоите ученици?

Аз нямам голям поглед върху децата в големите градове, но със сигурност има разлики. Моите ученици се радват много повече на неща, които дори не очакваме. Например, когато ги заведох на разходка в градския парк в Първомай, за да разглеждаме паметници, в подлеза на гарата има асансьор за инвалиди и майки с колички, и те бяха страшно развълнувани от него, искаха с асансьора. Аз първо им обясних, че това не е за тях и бях много учуден, но после се замислих, че те не са се качвали в асансьор, защото в Първомай няма високи блокове. Те повечето живеят в къщи, а някои дори в много лоши условия.

Аз не го приемам за нещо особено, но за тях това е някаква атракция. Имат възможност да посещават само един-два спортни клуба, а за театър и други инициативи – едно, че нямат интерес, а нямат и много опции, няма кино в Първомай, няма много зали за игри. Доста различно е от тази гледна точка, на този достъп до възможности.

Кои са предизвикателствата, с които се сблъскваш с работата си и в образователната система?

В образователната система това е да чувам много често негативни изказвания от колегите ми, които казват, че децата са лоши, невъзпитани или друго. Те дори да нямат добро възпитание заради семейната им среда или обкръжението им, дори да имат лоши резултати, ние сме там, за да ги научим.

Ключовото според мен е какво правим оттук нататък.

За съжаление често чувам – това не може да се промени, не може да стане, това дете не може да се промени, ние не можем да направим нищо, защото системата ни смачква. Мисля, че учителите нямат вяра в себе си. Не мисля, че не им пука за децата. Аз работя в сплотен колектив, но пак ги виждам тези неща, виждам, че се раздават за учениците си и не им е безразлично, но може би нямат сили и подходящите стратегии.

Мислиш ли, че това е просто умората и ти как успяваш да се заредиш и запазиш позитивен? На всички понякога не ни е ден…

Точно – понякога не ни е ден, но е един ден. Аз не вярвам в това, че натрупваш умора – то е да изгубиш вяра, да изгубиш мотивацията. Когато имаш някаква цел, нещо, в което вярваш и знаеш какви са стъпките ти да го постигнеш, тогава нищо не може да те спре, тогава даваш всичко от себе си.

За какво мечтаят децата в малкото градче? Остава ли време да си говорите за живота?

Остава ни, за щастие, особено в занималнята. Аз търся и много контакт с тях. След училище има деца, които ме изпращат до гарата или оставаме допълнително да си приказваме. Наскоро потърсих тяхното мнение какъв е перфектният час и много от тях казаха – просто да си говорим. Те имат нужда от този контакт с учителя, за да ни опознаят, да се привържат. Имах ученик, който казваше, че това, че ги уча на неща от живота е нещото, което най-много му харесва. Старая се да имаме такова време.

За какво мечтаят? Някои нямат мечти, някои не знаят, някои не могат да си го позволят, защото са ангажирани с това да гледат по-малки братя и сестри, или баби и дядовци , с неща, с които може би им е много рано да се сблъскват, или други, за които родителите са преначертали бъдещето в не толкова цветущ вариант.

Какво може да даде един учител на децата, което те не могат да открият в интернет?

Моите деца използват интернет ежедневно, в редовните часове много рядко, но в занималнята често. Много деца се научиха да гледат уроците от Уча.се, а аз им показах Кан Академия и решават различни уравнения там. Аз работя много за тяхната самостоятелност и съм ги инструктирал, когато не знаят нещо, първо да потърсят в учебника, после в интернет, после да попитат другарче и ако все още не могат да открият отговора, да дойдат при мен.

Това, което мога да им дам аз, което не могат да открият в интернет, е вяра, може би това е най-важната ни роля – да дадем нашата вяра на децата, нашата любов и емоционална подкрепа и чак тогава идват знанията, които те могат да открият и другаде. Можем да им дадем техники как да мислят критично, как да общуват с хора, както и контакти, макар че са малки, но да се познават с  други деца и възрастни хора, дори с други градове (да ги заведем някъде) това е много значимо за тях.

Аз тази година правя проект към „Заедно в час“, който е свързан с различни ролеви модели и каня в класната си стая професионалисти от различни сфери, за да ги срещам с децата. Разказват им с какво се занимават, какви са плюсовете и минусите на тази професия, и децата имат възможност да си поговорят с тях. На тях това много им харесва.

Имаш ли любима история с учениците?

Всеки един ден е много динамичен и вълнуващ, и има своя история. Но има една история, която може би е малко егоистична – бях в пети клас, където има 11 деца, които са редовни и реших да измеря каква е удовлетвореността им в момента от часовете, за да знам как бих могъл да я повиша, и помолих да ги оценят от 1 до 5. Получих единадесет петици, което не очаквах и бях изключително радостен.

А друг страхотен момент беше, когато отидохме на екскурзия в Пловдив. Събрахме се още сутринта пред училище. Децата нямаха търпение. Качихме се заедно във влака, а повечето никога дори не се бяха качвали във влак, но се държаха много прилично. Споделяли са ми как никой не иска да ги води никъде, защото са лоши деца.

В Пловдив опознавахме града и пеехме песни по пътя, те задаваха всевъзможни въпроси и се опитваха да познаят какво е това, което виждат. На центъра се видяхме с мой колега от „Заедно в час“ и на тях им беше много интересно да се запознаят с още един учител. За обяд отидохме на младежкия хълм и си направихме пикник, опънахме си одеала, а всяко дете предлагаше на другите от своето, от това, което си носи. Аз виждам толкова доброта в тези деца и толкова голям потенциал, правят ме много щастлив. Беше наистина незабравим момент.

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Емилия НайденоваЗа училището като вдъхновение с Христо Младенов от „Заедно в час“27.03.2018

Още от Под Моста

Момчил РусевКакво се случи в българската музика през първата половина на 2019?Музика