Театър

Между Жулиета и лейди Макбет: Полина Недкова, която страда, мечтае и сбъдва докрай

04.10.2019

Ако не сте гледали Полина Недкова от сцената на Драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна, по-вероятно е тази година да сте попадали на нейния YouTube канал. Тогава ще ви се прииска да си вземете билет незабавно. 

Поли не иска да бъде инфлуенсър, въпреки че е всъщност е от малкото хора с петцифрено число последователи, които дават стойностен и смислен пример. Независимо дали разказва как преминава денят на една театрална премиера, кои са сериалите, които не бива да пропускаме, или най-забележителните личности, живели някога на планетата, може да сте сигурни, че след поредното ѝ видео ще се заредите с чиста положителна енергия и мотивация за живот.

Въпреки разминаванията между собствените представи за себе си и тези на другите за нея, днес Поли изглежда еднакво зряла и по детски радостна – почти като женствена и поотраснала версия на Пипи, без това да звучи тъжно. Пътува по два пъти седмично между Варна и София, репетира, играе, снима, монтира и присъства ярко в социалните мрежи – ако аз имах свой списък със свръхчовеци, тя най-вероятно щеше да е в него.

Снимка: Красена Ангелова

Как се породи любовта ти към актьорството и кога реши, че искаш да се занимаваш точно с това? 

През 2009, десет години са минали оттогава, бях много бунтуващ се тийнейджър – с бяло руса коса, с вафли… просто се бунтувах срещу родителите си, които не слушаха чалга, четяха книги, а аз реших да правя точно обратното. Майка ми беше предлагала няколко пъти да ме запише на театрална школа, което за мен беше ужас – все едно най-големите луузъри ходят там. И един ден, в девети или десети клас, дойде учителката по литература, която много обичах, и каза, че ще ходим да гледаме „Макбет“ в театъра. Въпреки бунта си бях отлична ученичка и много се стараех, особено по литература – много ми беше любима.

Отидохме и се оказа, че публиката не е разположена в салона, а на сцената. Не знаех какво става и още повече се ужасих, че тези актьори ще ме пипат, недай си Боже да ме изкарат на сцената. Бях много крива, със слушалки в ушите. По едно време приятелките ми ме бутнаха, за да си сваля слушалките, започна спектакълът… и на секундата сякаш нещо стана. Звучи налудничаво и магическо, но разбрах, че ще се побъркам, ако не съм от обратната страна. На следващия ден се записах на школа.

Снимка: Мариана Жижанова

Какво ти беше най-трудно в началото, когато започваше да се занимаваш с театър?

Влязох в НАТФИЗ с усещането, че имам излъчване на малко момиче, че нося наивитет и нежност. Но там изведнъж всички преподаватели и колеги започнаха да ме третират като някаква много мощна женска енергия и не съвпадаше с това, което мислех, че съм аз. Преди ми казваха: „Ти си перфектната Жулиета“, а в НАТФИЗ: „Ти си перфектната лейди Макбет“, и не знаех какво да правя с това. 

Другото трудно за мен беше, че говоря много тихо и високо, а сцената не харесва това. Постоянно ми правеха забележки, че трябва да говоря с по-нисък и силен глас. Но като изключим тези технически неща, трудностите са повече психически и емоционални.

От рода на влизане в образ, справяне с работата и притеснения пред публика?

Не, труден е моментът, в който влизаш в една капсула, която те алиенира от външния свят и нямаш представа за време, външни социални контакти. Единственото, което имаш, е зверска дисциплина, работа и си там всеки божи ден от рано сутринта до късно вечерта, нищо друго не съществува. И слава Богу, че е така, защото ако е другояче, няма да може да го издържиш или да го научиш. По-скоро преходът от свободните детски години към рязкото влизане в тази казарма е труден емоционално.

Сигурно има редица неща, които са щели да те улеснят в професията, ако някой ти ги беше казал предварително, вместо да ги научаваш от опит. Кое е нещото, което най-много е щяло да ти помогне и което трябва повече млади хора да имат предвид, когато се захващат с театър? 

Това, което смятам, че е наистина важно кандидат-студентите да знаят, и мисля, че на мен щеше да ми бъде много по-лесно, ако го бях схванала навреме: от комисията искат да те харесат и не гледат със съзнанието да мачкат хората. 

Професорите искат да имаш това, което те търсят, и колкото повече си себе си и не се правиш на някой друг, толкова по-голям шанс имаш. Тогава, ако те приемат, можеш да си сигурен, че ти заслужаваш това място. Първата година се бях облякла и играех като друга актриса, която много харесвах и исках да съм добра като нея. И естествено, не ме приеха, защото не бях себе си.

В едно от видеата си говориш за различните типове зрители в театъра. Кое е най-дразнещото нещо, което ти се е случвало по време на представление?

Най-гадно е да звънне телефон. Започваш да си даваш сметка как гледа този човек и какво му е общото настроение. Има моменти, в които ти се иска да спреш да играеш и да изчакаш телефонът да спре, но това никой не го прави.

А звъненето на телефон не ти ли се отразява и чисто разсейващо?

Не, просто е малко обидно. Малко неща могат да те разсеят, ако си вече пред публика и представлението се случва. Има и друг фактор – когато звънне телефон в залата, знам, че всички зрители, които гледат внимателно, също се разсейват. Те също започват да се напрягат и всички заедно се занимаваме с телефона, вместо със сцената.

В „Телефонът на мъртвеца“, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“- Варна. Снимка: Тони Перец

Тази година за първи път беше част от българския Comic Con. С какво ще запомниш преживяванията там?

Бях много изненадана от това колко много деца се интересуват от влизане в други светове: от фентъзи, филми, игри, влизане в персонажи, и колко много деца са отворени, приемащи. Чрез тези средства те откриват себе си и това много ме впечатли.

Друго, с което ще го запомня, е, че ми нарисуваха подарък. Всеки от влогърите трябваше да си измисли нещо, което да се прави в неговия кът. Понеже в канала ми става въпрос често за изкуство, художници и таланти, реших, че ще е яко да рисуваме заедно. И понеже нямам студио със стационарен фон, в което да снимам, идеята беше за едно голямо бяло платно, и всеки, който дойде при мен, да ми нарисува нещо. А гадното нещо на фен срещите е, че постоянно има поток от хора, които идват, щракват се и заминават. Нито ти ги запомняш, нито те запомнят момента – изтощаваш се емоционално, а те чакат с часове просто за една секунда снимка. А така прекарвахме време заедно и това беше много по-ценно от снимките. Сега чакам да ми пратят този фон и да започна да снимам на него, защото стана много красиво.

Как дойде идеята за влога ти и защо не избра да заложиш на нещо по-комерсиално като козметика и мода, с които обикновено хората набират повече популярност?

След НАТФИЗ, магистърската ми теза, с която се дипломирах, беше свързана с YouTube и професия на бъдещето ютубър, влогър. Правих интервюта с български влогъри и анализирах чуждестранни, наистина се потопих в този свят, макар и чисто журналистически. Около мен започнаха да се случват и други неща, свързани с YouTube – най-добрата ми приятелка също е ютубър. На прибиране към квартирата след една Нова година видях един огромен билборд на Салвадор Дали, а той ми е един от най-любимите свръхчовеци. И тогава започнах да обяснявам на приятелите си за него, но в прост разговор никой не иска да слуша 10 минути за Салвадор Дали. Прибрах се и си казах, че искам да разкажа за Салвадор Дали на някого, който няма да ме прекъсне 10 минути, за да може този човек да стигне до повече хора. Видеото е 17 минути, защото нямах нито идея как се снима, нито как се говори и обработва. Всичко стана от нулата. 

Ако правя бюти влогове, в един момент ще изгърмят, защото това не съм аз. Просто си казах: прави каквото ти би гледала. Нямам цел да бъда инфлуенсър – такава дума наскоро започна да се образува около мен, и, честно казано, малко изтръпвам от нея. Самата тя означава много хубаво нещо, но тук в България тази представа е малко изкривена и не искам да се свързвам с нея. Не ми се занимава с гледания, влизане в trending – сигурна съм, че хората, които трябва да видят видеото ми, са го намерили, и съм привлякла тези, които имат нужда от него.

Продължава на следващата страница

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Деница Димитрова„Монтажът на моя филм“ за парченцата от един живот, залепени наново с любов07.05.2019

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Портретът на Дориан Грей“ – ефектно гмуркане в бездната на човешката душаТеатър