Преди каквато и да е дискусия по същество за достойнствата и недостатъците на новата книга от поредицата „Милениум“, няма как да пропуснем очевидния въпрос, занимаващ дори семейството, приятелите и феновете на покойния автор на оригиналната трилогия Стиг Ларшон – трябва ли изобщо книгата да я има? Доводите за и против са много, като се започне от морализаторското недоволство, че новият роман е правене на пари на гърба на мъртвец, та се стигне до факта, че преди смъртта си Ларшон оставя недовършен ръкопис на четвърта книга, който изобщо не е използван. От друга страна, особено присъщо на писателското поприще е възможността да създадеш сюжети и герои, които имат потенциала да те надживеят многократно. Колкото и да философстваме обаче, „Онова, което не ме убива“ се оказва най-убедителният аргумент в полза на собственото си съществуване.

Година след събитията във „Взривената въздушна кула“, „Милениум“ не успява да намери нова сензация, която отново да го изведе на върха на шведската журналистическа сцена. Нещо повече, списанието се сблъсква с финансови проблеми и натиск от нови акционери, които настояват за по-мейнстрийм и младежко съдържание, което според част от редакционния екип би обезличило медията. Звездата на „Милениум“ Микаел Блумквист отново се озовава под прицела на шведските медии, които със злорадство обявяват песента му за изпята и са готови да го изпратят, ликувайки към сивото гробище на журналистите, изгубили актуалността си. Личният му живот е все така объркан. От Лизбет Саландер няма и следа.

Междувременно професор Франц Балдер, работещ по разработването на нов вид компютър и изкуствен интелект в Щатите, изненадващо се завръща в родната си Швеция, за да заживее с аутистичния си син, върху когото родителски права упражнява бившата му съпруга. Скоро става ясно, че рязката промяна в приоритетите на работохолика Балдер се дължи на това, че интелектуалният му труд е бил откраднат, а над живота му е надвиснала смъртна опасност от тайна престъпна организация, наричаща себе си „Паяците“. По типичното за криминалетата стечение на обстоятелствата Блумквист е един от последните хора, с които Балдер разговаря преди смъртта си.

Верен на журналистическия си нюх и с надеждата, че зад смъртта на професора може би има история, способна отново да върне величието на „Милениум“, както и да възстанови собствената му репутация, Блумквист отново се впуска в разследване. Разследване, което отново ще го свърже с Лизбет Саландер, чието собствено минало играе основна роля в нова конспирация, свързваща „Паяците“, американските тайни служби и шведски индустриални гиганти.

Стилът на романа е стегнат и героите, с които читателят вече се е сбогувал във „Взривената въздушна кула“, отново оживяват. Блумквист и Саландер са малко по-повредени, отколкото последния път, когато ги видяхме заедно, а комуникацията помежду им е предимно чрез технологиите, което неминуемо извиква в съзнанието онези приятели, чието присъствие в животите ни постепенно е станало изцяло дигитално.

Сюжетът е на ниво с множество нишки, в центъра на които отново е Лизбет Саландер. Вплетена в криминалната история, отново откриваме мрачната и песимистична картина на шведското общество с неговата мизогиния и скрито под дълги ръкави и високи яки домашно насилие. В

„Онова, което не ме убива“ отново срещаме изобилие от мъже, мразещи жените, но също така получаваме и известно удовлетворение на чувството си за справедливост, благодарение на Лизбет Саландер.

Въпреки недоволството на близки приятели на Стиг Ларшон, Давид Лагеркранс се оказва достоен негов наследник. „Онова, което не ме убива“ продължава поредицата „Милениум“, оставайки вярна на тона ѝ, въвеждайки героите ѝ в ерата на киберпрестъпността и киберобщуването.

Книгата у нас излиза на 30 ноември от издателство „Colibri“.