В реалното въображение на „Момчето от последния чин“

Снимки: Георги Вачев

След премиерата си през есента в Драматичен театър-Пловдив, „Момчето от последния чин“ на Крис Шарков гостува през февруари в столицата. На сцената на Театър „София“ оживяха героите, които зрителите преди това може би са гледали във филма на Франсоа Озон „В къщата“ (2012) по пиесата на Хуан Майорга.

Сюжетът ни среща с учителя по литература Херман, който се сблъсква с разочароващия умствен багаж на своите ученици. Приятна изненада сред тях се оказва Клаудио и когато по необикновен начин той показва талант на писател, Херман е толкова впечатлен от съчиненията му, че не само ги чете на жена си, но и започва да наставлява момчето. Притеснителното обаче е, че в разказите Клаудио описва отблизо семейството на съученика си Рафа, в чийто дом той успява да проникне. Докато Херман се превръща в ментор, ежедневието на хората от страниците е на път да се промени коренно.

Снимки: Георги Вачев

Пиесата има потенциала да се пресъздаде много по-мрачно, но режисурата на Крис Шарков не отива в тази посока. Вместо това представлението поддържа атмосфера на модерна делничност, на чийто фон усещането за опасност пропълзява от героя на Клаудио. Мотивите му, които остават неясни през голяма част от времето, задържат вниманието и държат зрителя в напрежение, докато прави предположения. Макар и привидно ясни, образите със скритите си нюанси контрастират на светлата обстановка. При декорите на сцената преобладава белият цвят, който можем да отнесем и към стерилното на пръв поглед битие на семейство Артола. От една страна, в него Клаудио вижда нормалността, която той желае, но отсъства в собствения дом, а от друга, семейството го отблъсква с порядките си. Това прави привличането на момчето към тримата Артола интересно за проследяване.

Снимки: Георги Вачев

Творбата служи и като социална сатира, насочена към средната класа. Представителите й са показани в ограничените си мисли и дейности между четири стени, дори картините върху които не познават достатъчно. С още един образ, този на жената на Херман – Хуана, която работи в галерия, е засегната темата за изкуството. Между инсталациите, които наподобяват живота, и разказите на Клаудио, които той изживява, е направен паралел в полза на вторите. Вместо в „изкуството“ си 17-годишното момче да изгражда метафори и измисля образи, Клаудио живее в историите, където героите и ситуациите са действителни. В пиесата е отдадена и почит към литературата, която стои в основата на надградените отношения между ученик и учител – макар да започват от училището, връзката между двамата се усилва заради писането, което я отвежда извън класните стаи.

Снимки: Георги Вачев

Сцените обединяват пространствено героите, които разказват или четат историите, с тези, които участват в тях. Така те всички се намират на едно място, където оживява театър в театъра, а за това помагат практичните решения на сценографията на Ралица Тонева. Така се създава усещане за непрекъснато действие и наблюдение, подобно на онова, провеждано от главния герой. Мястото, с което е свързван той – последният чин, е там, откъдето човек вижда всички, но не и те – него. Тази си власт той започва да експлоатира, изпитвайки границите на своя талант и ответните действия на околните. Димитър Николов е достоверен в кожата на интелектуално надарения аутсайдер и като такъв умело демонстрира полюсни състояния.

Снимки: Георги Вачев

Естествен в играта си е Стефан Вълдобрев, в чийто образ на добродушния и ентусиазиран Херман нямаме никакви проблеми да повярваме – доказателство, че завръщането на актьора на театралната сцена си струва. Боряна Братоева като Хуана е по-театрално експресивна, което се изисква и от състоянието на героинята й, търсеща подходящи инсталации и произведения на съвременно изкуство, за да запази работата си. Рафа-син и Рафа-баща, изиграни от Димитър Банчев и Симеон Алексиев, са също правдоподобни, но по-сложната задача е за Красимира Кузманова като фрустрираната майка и съпруга Естер. Актрисата гъвкаво разкрива пластовете на героинята, която от повърхността преминава към по-дълбоко стаената драма. За фон на емоциите на героите музиката на Асен Аврамов е минималистична и ненатрапчива през голяма част от времето, в тон с оскъдното на събития семейно ежедневие. Накрая тя набира сила и успява да изпъкне заедно с ескалирането на емоциите.

Снимки: Георги Вачев

Представлението на Крис Шарков предава многото планове на пиесата интригуващо и разбираемо, но в степен, която оставя място за размисъл. Между мотивите за воайорство, изкуство и границите между допустимо и неприкосновено можем да намерим сходство с повече от един герой. “Момчето от последния чин” утвърждава творчеството като проекция на желанието за контрол и отразяване на това, което смятаме за важно. А ако споделяме мнението на Майорга, че съществуването не си заслужава без разкази, то този на Пловдивския театър си струва.

 

Следващата дата на “Момчето от последния чин” в Драматичен театър-Пловдив е 26 февруари.

Деница Димитрова

е на 23 г., завършила е „Социален мениджмънт“ в родната си Варна, а по настоящем изучава електронни медии в Софийския университет. Отразява онова, което я впечатлява, вдъхновява и кара да се наслаждава на бъркотията живот в блога си Wondermess. Не може да живее без повсевместно търсене на красота, изкуство, пътувания… и кафе, даващо енергия за всичко останало.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to