На гости на Социалната чайна – кътче уют и (с)мисъл

Една от най-красивите улици на стара Варна е улица „Преслав“. Тя обаче не е толкова популярна за варненци и гостите на града в последните години, въпреки уютната си атмосфера, създадена от множеството великолепни и красиви сгради, огледало на възхода на града в годините след Освобождението.

Но тази тенденция е вече нарушена. Една красива ъглова сграда приюти преди три години Социалната чайна. Изведнъж на улица „Преслав“ настъпи необикновено оживление. В новото заведение хората могат да участват в различни социални събития, докато се наслаждават на топла чаша чай или разхлаждаща лимонада.

Всъщност чайната е нещо повече от алтернативен център на социалния живот в града. Тя има една дълбоко хуманна дейност. За нея си поговорихме с една от основателките – Мая Донева.

Под Моста: Как се зароди идеята да се заемете с това начинание?

Мая Д: Честно казано, като започнахме въобще не сме си го представяли по този начин. Дълго време бяхме доброволци в два дома и въобще не сме имали идеята да отваряме заведение, защото никой от нас не се е занимавал преди с това. Наложи се, защото искаме да сменим средата на тези младежи, чийто живот в един момент така се стича, че започват да правят глупости.

ПМ: Какви инициативи се провеждаха в дома?

М: От оригами уъркшоп до футбол на открито, правили сме валентинки, кино следобеди, готвили сме. Всякакви супер обикновени неща, които семейството ти би правило с теб, но когато нямаш семейство, тези неща не ги правиш и на 18 г. в един момент не можеш да си направиш сандвич.

ПМ: А защо точно чайна?

М: Защото идеята комбинира хем тези младежи да си намерят работа, хем ни се искаше мястото да бъде различно за тях. Освен това Варна имаше нужда от по-алтернативно място за събития и за хора, които искат да споделят какво са научили, защото Чайната не е заведение като заведение.

Тук всяка вечер, например, има Вечер на пътешествениците, уъркошоп за музика, за дигитални изкуства и какво ли не. Такъв тип места имаше в София и Пловдив, когато започнахме. И като подхванеш двата проблема – това, че нямаше такова място и това, че тези младежи познават по двама сводника и трима дилъра, но нито един китарист и стана чайна.

В един момент се събудихме и всички, с всичките си магистратури, станахме сервитьорки.

ПМ: А тогава какви хора стоят зад този проект? С какво се занимавахте преди това?

М: С нищо такова! (Смее се). Започнахме го аз и Стояна. Тя е магистър по философия и се занимава с маркетинг изследвания, аз имам MBA от Cardiff Metropolitan. С нея се запознахме покрай работата ни за Европейска младежка столица. Писахме кандидатурата за Варна, която спечели и тогава прекарахме много време заедно. В един момент тя стана доброволец в групата ни и някак от само себе си дойде идеята. Двете започнахме да я бутаме и лека полека събрахме екип и хора, които да ни помогнат. Така че идеята стартира – ние двете, с нула лева бюджет.

Бяхме в едно състезание за социално предприемачество – “Промяната”, което сега има трети сезон. Там от 212 проекта, стигнахме до финал, което беше доста добре и успяхме да спечелим 7 000 лева, за да започнем в края на 2014 г.. Оттам нататък започнахме да убеждаваме различни хора, компании и институции, защото това, което искахме да направим, си струва.

Община Варна и областна администрация ни помогнаха с тази сграда, 9 месеца я преговаряхме… Едно бебенце се прави за толкова време. (смее се) Успяхме да ги убедим да ни дадат тази сграда за 5 години, за да я реновираме и да я направим това, което виждате сега.

Проблемът с тези младежи, с които ние работим е, че са страшно много, не знам дали го осъзнавате. Включително с изгубен потенциал за България, защото много от тях стават безработни или отиват в затвора. Много малка част от тях успяват да се реализират добре самостоятелно. Обаче това не е техен проблем, не е тяхна вината.

ПМ: Как се организират събитията? Вие ли търсите или творците сами ви намират?

М: Ами ние търсим в повечето случаи, може би 80 към 20 ние търсим. Има и хора, които идват и казват: искам да направя еди какво си, но повечето случаи събитията, които правим са свързани с ценностите, които ние имаме. Примерно събитията за пътешественици правим с идеята, че нашите момчета имат нужда да чуят, че пътешествието може да бъде просто пътешествие, а не емиграция, защото в главите на повечето се върти тази идея.

Димитър: И също така, за да пътуват безплатно. (Смях). Ами да, имаше един човек, който ни разказваше как пътува на стоп цял живот. Имаше и въпроси от типа на: Ти как си сигурен, че няма да ти направят нещо?

М: Събитията всъщност ги планираме така, че хем да помагат за менторската програма на момчетата и по някакъв начин да им помагат да изградят социални умения и да се срещат с готини хора, хем честно казано ги правим много и за местната общност във Варна. Първо, защото липсват такъв формат събития, които са малко по-проактивни, да кажем. Ти не си публика, идеята е да дискутираш, да участваш, включително да спориш, защото според мен има много голям проблем в мини обществото тук във Варна.

Хората имат проблем с това да спорят. Те са окей да критикуват, обаче „защото така“. Част от тези неща, които правим целят да достигнат до млади хора, млади професионалисти, хора на вашата възраст, обаче има и неща, които са с публика до 50 – 60 г. Идеята е винаги тези събития да промотират нещата, поради които е създадена чайната, свързани с равенство между хората, човешки права, мислене за общността и по някакъв начин това, че никой не ти е длъжен, от една страна, но от друга – ти имаш дълг към обществото, заради това, че живееш всъщност в някакъв ред и е хубаво да допринасяш с каквото можеш – дали като доброволец, дали като човек, даващ идеи, като човек, който се грижи по някакъв начин за обществото.

ПМ: Значи чайната надхвърля основната причина, заради която е създадена?

М: Може би в някакъв аспект, да. Но това пак е продиктувано от обществената нужда. Явно общността просто е имала нужда от повече, отколкото ние сме очаквали. В началото мислехме до колко това, от което ние имаме нужда да се случва, е споделена нужда. Тоест това, което ни искаме, само ние ли го искаме? Притеснявахме се дали не е такъв нашият случай, защото много често се случва да си кажеш: това е супер яка идея, но в случая определено има нужда от такова място. Даже фактът, че има още едно-две такива места във Варна – Beehive, Рубик център, който е много близо до нас, a средата на август се открива и Innovator Creative Space, показва, че се оформят няколко общности от хора, които понеже са малко по-специфични като интереси, си правят свои места, което е много ценно, защото всъщност да обединяваш хората около себе си е начин да променяш обществото към нещо по-смислено.

ПМ: А има ли Социална чайна и на друго място, тъй като на една снимка, качена във фейсбук като описание пише: „екипът от Пловдив“?

Мая: Няма. Няма такова място никъде другаде, освен тук. В Пловдив е „Чаената къща“, които продават чай и са ни дарявали няколко пъти в началото. Ние им писахме, защото когато направихме първия ремонт, на това място, което беше банка, затваряхме разни гишета, къртихме плочки и т.н. Тогава установихме, че нямаме почти никакви пари, за да заредим заведение, което е много смешно, може би, обаче нямахме.

Майка ми беше брала мащерка и я дари, приятели донесоха Мурсалски чай от Родопите и им писахме писмо от типа: Здравейте, вие сте Чаената къща от Пловдив, ние сме Tea house от Варна, не искате ли случайно да ни дарите чай, защото нямаме никакъв? Правихме едно пътуване до Пловдив и минахме да се запознаем, защото сме говорили само по имейл и беше много приятно.

А това, което правим в Пловдив, се случва 4 пъти в годината, и не само в Пловдив. Това са Приключенските лагери, при които менторите от нашия екип, заедно с момчетата, пътуват, между 2 и 4 дни обикновено. Тези пътувания са с идеята, че учиш чрез преживяване – докато пътуваш. И това са неща, които няма как да научиш, ако не видиш как се случват. Посвещаваме всеки лагер на различна тема.

Примерно в Търново сме били за история и култура, тази година ще правим палатков лагер край Шкорпиловци, който ще бъде на тема: работа в екип и комуникация… плаж… много плаж… (смее се).

Това, което ни прави различни от другите заведения е, че нашата печалба реално се реинвестира в това, а не се реинвестира в джоба на основателите. Това, което ние правим пак е предприемачество, социалното предприемачество пак е бизнес, но е бизнес с кауза. Парите, които идват при теб ги инвестираш в решаването на проблем. Това е по-различното при нас.

ПМ: На сайта ви видях, че има възможност ако някой има желание да направи събитие за представяне на различни форми на изкуството тук…

М: Даваме възможност, като в зависимост от това какво искате да направите, ви предлагаме различни условия. Започвам от там, че това е един от начините, чрез който се издържаме, тоест за част от тези неща се плаща – ако вие искате да направите събитие при нас. Обаче много често, ако дойде млад артист, поет, някой, който едва е събрал пари, за да си реализира продукта, на такъв човек не взимаме средства. Зависи обаче от продукта, защото са ни предлагали неща, които за нас не са били подходящи да бъдат тук.

Това не е свързано с това дали ние оценяваме или не оценяваме даден тип изкуство, но има неща, които ако не отговарят на нашата мисия и ценности и не са свързани с нещата, които ние правим, по-скоро насочваме хората към друго място. Много изложби и артисти сме представяли безплатно, много представяния на книги са били при нас, защото ако ти едвам-едвам на 20 години си създал стихосбирка и някой ти излезе с цена от 200 лева, за да си направиш събитието, това е безсмислено.

ПМ: А имате ли обратна връзка с младежите, които продължават по пътя си? Те какво казват за впечатленията си от помощта ви да намерят професионална реализация?

М: При нас цялата менторска програма реално започва още докато са в дома. Реално тук се получава едно надграждане върху това, което са научили. До момента имаме едно момче, което е от една година при нас и няколко момчета, които са били on and offобщо 6-8 месеца, бих казала, няколко момчета, които са били за по-малко от 2 месеца. Така че е много различно за всеки един от тях и е много трудно да се даде цялостен отговор.

Например имаш човек, който е на 18 години, няма основно образование и отказва да учи, и имаш човек, който е влязъл в университет. И двамата са от дом. Генералният отговор е: да, помага, защото самият факт, че някой се занимава с теб, някой ти обръща внимание, говорите си за неща от секс през романтични връзки до какво полезно да ям и защо не е окей да карам на банички и кола целия си живот. Включително, че момчетата са били свидетели на бременност, гледане на дете, семейни отношения, тези неща ги формират. Така че половината ефект е свързан с това, половината е свързан с професионална реализация. Аз съм далеч от мисълта, че оттук ще излязат най-перфектните баристи на света, обаче ще излязат много по-можещи, отколкото са влезли.

ПМ: Как попадате на тези деца, които имат нужда от помощ? Контактувате с конкретни домове или те ви търсят?

М: И двете. Като имаш тази основа от доброволческата група от толкова много години наред, всъщност в един момент ти познаваш всичките деца, които са там поименно, защото горе-долу са едни и същи. Да, те може да се въртят от приюта в дома и от дома в центъра за семейно настаняване, но те са едни и същи. И понеже ние сме едни и същи хора от другата страна – доброволците, то не е много трудно да ги запомниш и да поддържаш контакт с тях. За съжаление, това, което мога да кажа е, че не са малко младежите. Например ние работим само с момчета.

ПМ: Точно това ни направи впечатление – няма ли момичета, които да искат да се включат?

М: За съжаление, не. Голяма част от момичетата са в тази възраст, с която ние работим – тинейджърската, по-голямата част от тях вече са в трафика на хора, занимават се със съвсем различни неща и ние много трудно можем да ги привлечем с това, което предлагаме. Защото при нас всички момчета стартират на минимална работна заплата като в часовете, в които работят, се включват и менторските часове, има ходене на лагери и разни други пътувания, тоест не е само минималната работна заплата, но това, което ние предлагаме те нямат интерес към него.

От тази година сме планирали да започнем програма, която сме насочили само към момичета от първи клас нататък, за да могат в един момент, когато са изправени пред ситуацията дали искат да се занимават със секс услуги, или да продължат образованието си, да имат самочувствието, да знаят къде са, кои са и да кажат: не, това не е моето нещо. Това обаче е много сложен процес и много дълъг.

Ние на няколко пъти сваляме възрастта, от която започваме работата си в домовете, въпросът е, че все е висока. В момента имаме активна доброволческа група в един от Центровете за настаняване от семеен тип. Момичета, с които работим там, може би другата година ще станат служители при нас. Много ни е болна тази тема, защото почти всички от екипа сме момичета и е много очевидно, че всички от другата страна са момчета. Единственият ни мъж-ментор е Митко. Той е първият ни служител, който направи един пълен цикъл на менторска програма като участник, трябваше да решим какво да прави оттук нататък – продължава ли, другаде ли намира работа и заедно решихме, че е най-уместно той да бъде ментор на новопостъпилите, тъй като много добре се справи първата година.

ПМ: Как успяват в домовете да влязат тези криминални организации, които влияят на момичетата?

М: Те не влизат официално. По-уместно е да разговаряте с тях самите, аз мога да ви кажа в центровете, в които сме ходили – пред тях вечер винаги има спрян супер луксозен черен мерцедес, примерно. Аз не мисля, че можеш да НЕ го видиш.

От друга страна, тези момичета са много лесна мишена, защото джобните, които получават на месец са 33 лева и ако живееш в този комерс, който е наоколо, учиш в нормално училище, виждаш, че всичките ти приятели наоколо имат неща, които ти не можеш да имаш, и то не, че не можеш да ги имаш сега, а няма да ги имаш скоро.

От отсрещната страна някой ти предлага изключително лесен начин ти да имаш нещо, трябва да си изключително силен психически, за да го откажеш. А ако не си имал семейството, приятелите, средата, за да си изграден като силен човек, ти няма как изведнъж да станеш.

Има изключения, не всички момичета правят това, не всички момчета крадат, обаче за тях това е лесният начин и те не виждат нищо грешно в това по простата причина, че не познават някое момиче като теб, което да им зададе тон. Това е много голям проблем. Ако за теб това никога не е било опция като жена, за съжаление при тях просто го има. И ти трябва винаги да решаваш искам ли го, или не го искам. Много е различно…

Голяма част от момчетата пък биват арестувани заради кражба, побой, защото ако не можеш да си овладееш гнева и желанията, в един момент правиш някаква простотия, няма кой да ти каже да не я направиш, напротив, има кой да те окуражи да я направиш. Това са част от нещата, върху които се опитваме да работим по „на едро“, защото това са неща, които с години са възпитавани и всъщност нашите стъпчици, които правим в обратната посока срещу себе си имат 10-15 години от другата страна.

Така че нещата, които ние правим отнемат време, за да покажат резултати, обаче дават резултати и сме го видели във всеки един от хората, които идват.

ПМ: А получавате ли подкрепа от държавни институции?

М: Това, което искаме от държавата е много трудно за даване. Ние искаме държавата да смени системата си по някакъв начин. В голяма част от държавите от Европейския съюз има система, която помага на децата, които са израснали без семейство, след напускане на дома да получат някаква подкрепа, която да не е само защитено жилище. Тоест да има една система, която да изгражда социални умения, които по принцип семейството изгражда. Ако не си ги изградил на време, много е трудно да ги изградиш на 18 или на 20 години. Включително и за отсрещните хора е много трудно да те приемат.

Искаме държавата да разбере какво правим и според мен лека-полека разбира. Но не ни улеснява много, защото ние сме социално предприятие, но в държавата няма такова нещо по закон. Това е като да се наречеш директор на водопад.

ПМ: В такъв случай под каква форма сте регистрирани?

М: Сдружение. Въпросът е, че това е много неуместно за това, което правим, защото сдружение, което оперира заведение, ни вкарва в някакъв тотален административен ад в последните две години, за да може сега да имате лимонада и касов бон, като излезете. Това много спъва мотивацията ни и много ни забавя. Може би, ако не беше този административен ад, щяхме да имаме доста по-голям обхват на дейност. Но от друга страна, ние не сме фирма, защото фирмата би фалирала много бързо.

Ние наемаме хора, които други ресторанти и бизнеси не биха наели, поради различни причини, включително количеството чаши, които се чупят на месец. Не е ок за заведение. Количеството хора, които започват и една седмица по-късно се отказват, след което една седмица по-късно се връщат. При всичките тези неща правиш едни завои, които губят много време. Ако държавата може да улесни това, според мен много хора биха започнали да правят това, което ние правим.

ПМ: Имате ли доброволци, които искат да се включат и как могат да го направят, ако решат?

М: Имаме два големи доброволчески екипа. Единият е от ментори на момчетата, които работят при нас, а другият е от ментори на момичетата и момчетата, които се намират в домовете. Обикновено правим две или три обучения в годината за новопостъпили доброволци.

Ние работим много надълбоко с доброволците си- това отсява хората, на които не им се занимава. Имаме три или четири срещи с тях преди да ги пуснем да работят, което е нормалният начин, ако се явяваш на работа. Това отсява и хората, които идват, колкото да се снимат как помагат.

Имаме изключително отдадени хора. Такива, които са с нас още от първите години. Има едно момиче, което е сладкарка и много често ни дарява торти. Има едно момиче, което има магазин за handmade неща и много от нещата тук са дарени от нея. Има много хора, които през годините израстват с нас и искат да продължават да помагат.

Ние нямаме много масови дейности. Не е като да напишеш в отчета си „работих със 150 деца“. Ние работим с групи от по 20-18. Обаче работим много надълбоко с тях.

ПМ: Кои са партньорите, които са ви помогнали и са улеснили дейността ви?

М: В началото една американска компания, която се занимава с производство на етерични масла, много ни помогна, като ни дари 35 000 долара, за да направим ремонта на цялата сграда. Проблемът при нас беше, че ние няма как да напишем проект, който ще бъде одобрен, защото на нас ни трябват пари за заплати и ремонти, а за това никой не дава пари. Казаха ни да пишем проекти за това, което правим в домовете. Обаче, за да бъдем честни, това, което правим в домовете, не изисква толкова много разходи. Затова беше безсмислено да пишем проекти и да искаме пари за това. Беше трудно да намерим тази фирма, която да ни дари тази сума, за да направим всичко останало. Икеа например ни дариха мебелите. Други фирми са ни помагали с по-малки суми между 1000 и 2000 лева, които отиват за лагерите.

Но при нас основното предизвикателство беше да обясним, че за да има лагери, трябва да го има всичко останало. Ако не наемем персонал, всичко друго няма как да стане.

ПМ: Интересно ни е да разберем какво ви кара да продължавате да се занимавате с това, въпреки административните трудности? Че и за какво мечтаете дори?

М: Мечтаем да има поне още една, две чайни в България. А защо не и в чужбина! Тоест, мислим си по някакъв начин да пренесем модела извън Варна. Но аз не мисля, че това е толкова мечта, колкото нещо, към което сме се фокусирали за след година – две.

Това, което ни мотивира, са хората, които забиват в някаква безпътица, защото няма кой да им покаже някаква светлинка. Според мен трябва много да не те е грижа, ако виждаш проблема и имаш решение за него, да не го реализираш. Престъпно е, ако имаш някаква добра идея и виждаш, че тя ще сработи, да не я направиш. Има един момент, в който трябва да надскочиш себе си и да си кажеш „може да се провали, може да е много зле, но трябва да се пробва“.

Едно от момчетата, което работи за нас, познаваме от 11-годишен. Той няма снимки до тази си възраст, което е ужасно! Той има цял период от живота си, в който той не е сниман. Между другото сега той се смее, когато види свои снимки, когато е бил на 13 години и си се подиграва.

Нещата, които ни мотивират, са да видим, че някой човек може да порасне по много по-смислен начин, да не прави глупости за себе си. Включително да не прави глупости за околните. Защото това не е само инвестиция в него, а и инвестиция в нас като общество. Ако този човек не се реализира по умен и градивен начин, той в един момент започва да не бъде приятен за обществото. А той не е виновен за това. Няма как да се изградиш от само себе си, ако средата ти не го направи. Ако хората ти влияят зле, ставаш зъл човек. Толкова е просто!

ПМ: Как е възможно да се преодолее утвърдения модел от училището и да се накара един човек да търси по-добри резултати в работата си?

М: Мога да дам пример от лагера ни в Търново, който ми е един от любимите – как учим младежите на финансова грамотност, култура, планиране… Изобщо на всички тези скучни неща, на които ни учи математиката и критичното мислене. На лагера всеки ден различен човек разполага с бюджета на всички.

Едно момче на 12, което по-често беше тормозено в дома и затова беше малко по-свитичко, нарочно го избрахме да бъде капитан и му дадохме 160 лв. Те бяха нарочно раздробени на банкноти от по 5 и 10 лева, за да изглеждат още повече. Казахме му, че това са парите, с които той трябваше да намери къде да обядваме, да се купят сувенири за всички, да влезем в един музей и да влезем в една галерия. Той седя, гледаше парите и каза: „Добре де, аз не мога ли да ги взема?“.

И ние му казахме, че може, разбира се, но ние ще останем гладни. Ето така ги учим в реално време да планират бюджета си. Стигнахме до там, че в началото на следващите лагери момчетата взимаха парите и отиваха да се договарят по музеите да влизаме безплатно, за да има повече пари за сувенири.

Тези неща не могат да се учат в училище, но можеш да ги учиш докато си ученик, ако си в правилната среда. Но те не са.

Много често тук се е случвало да свърши лимонадата, а в заведението има 20 човека. Момчето, което е на смяна, чака някой да му каже да направи лимонада. Питали сме го дали не вижда, че тя е свършила? А той ни отговаря, че чака заповеди, защото е свикнал някой да му каже какво да прави.

Тези неща, като успееш да ги преобърнеш, наистина успяваш да надхвърлиш училището. Но това са по-скоро житейски умения и алгоритъм на мислене.

Например месенето на хляб, с което сме занимавали децата по домовете. Това не е някакъв много важен житейски урок, обаче е приятно и сближава хората. Няма да си намериш работа с това, че си умесил един хляб. Няма да те направи безкрайно щастлив, но подпомага до някаква степен.

ПМ: Как се появи практиката да може тук да оставиш книга и да вземеш друга?

М: Тук всичко е някаква абсолютна хипария. Това е пак свързано с начина, по който ние вярваме, че чайната трябва да функционира. Тук има много книги. Ако имаш нужда да прочетеш една книга, взимаш я, прочиташ я, връщаш я, или оставяш друга. Ние доскоро бяхме на дарения и с напитките. Това беше така и заради административни проблеми. На нас не ни пречеше, въпреки че финансово ни беше малко трудно.

Цялата чайна съществува на принципа на споделянето. Ако ти споделиш това, което си научил с някой друг, това прави един човек малко по-умен, малко по-знаещ, малко по-можещ. Какво той ще направи с това знание, един Бог знае. Дори с още един да го сподели, пак е по-добре.

Всички вечери, които организираме тук – с пътешественици, успели бизнесмени и т.н., са на същия принцип. Ако ти си стигнал до някакъв извод, до някаква теза, която на теб ти е помогнала, сподели я!

Балканите не са територия на споделянето. Всичко е индивидуализъм. И ние се опитваме да я обърнем наопаки цялата тази работа. През книгите, напитките, начина, по който работим… през всичките неща.


Снимки и интервю: Емилия Илиева и Калоян Гуглев

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to