Преди почти 2 години ви запознахме с тогава съвсем младото и тепърва излизащо пловдивско списание за култура – „НУЛА 32“. Днес, над 600 дни по-късно, младите момчета и момичета от медията успяха да наложат списанието като водещо в Градът на тепетата – и в медиен, и в културен, и във финансов план. Как успяват да го направят в години на тотален упадък на високата култура, хартиените издания и медиите като цяло, решихме да попитам две от водещите лица зад „НУЛА 32“ – Панайот Стефанов и Илия Димитров.

Момчета, от последното ни интервю с вас минаха почти 2 години, точно когато и започвахте. Сега празнувате своя втори рожден ден – какво се случи с вас за този период?

Панайот Стефанов: Не сме сигурни как точно успяхме да издадем осем броя от последната ни среща, но ето, че някак си го направихме и дори вече мислим за десетия юбилеен. Явно има нещо, ще ви кажем. Пораснахме през тези две години, щем-нещем, съзряхме в доста отношения, калихме се. Освободихме лодката си от излишни товари и останахме на повърхността, въпреки бурното море. И това, за наше щастие, ни сплоти още повече в личен и професионален план. Днес зад НУЛА32 стои не само един екип от автори, дизайнери и рекламисти, но и една добра приятелска компания.

Илия Димитров: Нищо съществено, пораснахме малко, погледахме няколкостотин залеза и попрочетохме някои от онези неща, след които непрочетеното единствено става повече. Запознаваме се с нови хора на Земята, най-често за кратко. Ходим по разни места с идеята да се върнем. С тези тримесечия на издаване на брой уж изучихме принципът на сезоните, ама на края на лятото пак ни е тъжно.

Промени ли се и любимият ви Пловдив?

И: Съвсем не. Има разни работи, хора, неща, които се опитват да го променят, да изглежда и да бъде като някой модерен, светещ, шарен и превъзбуден град на запад, но Пловдив не ще и не ще. Реката тече, тепетата стърчат, по главата на Альоша са пораснали тревички, на едно място има десетина котки, които всеки следобед лежат в кръг, а от повечето павета можеш да изстискаш единствено минало. Тук ми се живее и моля никой да не ми го променя.

П: Ако говорим в персонален план обаче бих казал, че моят Пловдив обаче днес изглежда по по-различен начин от онзи през 2015-та. Разбира се, не физически, а чисто емоционално и като усещане. Чувствам го повече мой от всякога, но и аз не съм по-малко негов. Всъщност мисля, че тъкмо в това се крие цялата авантюра на списанието с града – в това нарочно самообсебване, така да се каже. Ние – Пловдив, и той – нас. Едно обречено на безкрайност надлъгване с пейзажа, в което едва ли ще има победител. Впрочем това май звучи добре като за девиз на НУЛА32, какво ще кажете?

Добре звучи, но е малко дълго! Добре, момчета, а кои са двете ви най-големи грешки и двата ви най-големи успеха за тези 2 години?

П: С риск да прозвучи нескромно, но мисля, че нямаме някакви съдбовни грешки, които да си струва да разказваме тук. Сещам се единствено за разни дреболии, които с течение на времето сме изгладили и впоследствие забравили. Нищо кой знае колко фатално не сме предприели като действие, че да ни се отрази зле по какъвто и да е начин или да промени курса ни. Не съжаляваме за нищо, освен за онзи път в Кючук Париж, когато една баба от терасата си ни показа среден пръст, но ние не успяхме да я снимаме. Щеше да е страхотна корица!

Вижте обаче за успехите е редно да се похвалим с някои неща. Спечелихме разни награди, най-значимата от които за нас е тази на Фондация „Васа Ганчева“ за публицистика на културна тематика. Безспорно голямо признание, което колкото гали самочувствието ни, толкова и ни задължава да продължаваме все по-устремено. Предната година пък взехме приза за Най-добър млад предприемач на Пловдив, с което някак по ирония на съдбата опровергахме за момент митовете за умиращата хартия.

Но като най-важно за нас считам, че трябва да отбележим това, че успяхме да си изградим аудитория, която да очаква всеки следващ брой с нетърпение, че превърнахме излизането на една безплатна тримесечна книжка в събитие. Че увлякохме и приятелите си в цялата тази печатна история и че в тях наистина срещаме една безрезервна подкрепа. Без това наистина нямаше да си струва.

В ерата на интернет, умиращата хартия и разлагащата се българска журналистика, как успяват млади хора като вас да издават вече толкова време качествено хартиено списание – при това безплатно?

И: Голямото постижение на идеята НУЛА32 е, че тя показа как нещо качествено – продукт, който можеш да докоснеш, да отнесеш вкъщи и да остане – може да се прави без никакви „помощни“ средства – без грантове от фондации, без общински финансирания, без кандидатствания за това и онова, комбинирани с безкрайно подмазване и нелицеприятно слагачество, без дори офис. Когато съотнесем това с десетките безсмислици, маскирани като културни прояви, които наводняват града ни и за които някой някъде отпуска едни суми с много нули, НУЛА32 е събитие.

Успяваме с идеята, че имаме една мисия (поне аз) – битката за ценностите, които модерният град смята за ненужни. Но това е друга и дълга тема.

Нека да се върнем пак към вас – вие все повече се популяризирате и онлайн – разкажете как се осъществява тази връзка „виртуално-реално“ през 2017-та и може ли едното без другото?

П: Ако гледаме на интернет като враг на хартията или, ако се опитаме да ги противопоставяме, единствено ще изгубим от това. По-скоро се опитваме да го приемем като съюзник, като инструмент, посредством който да усъвършенстваме продукта си във всички направления. Защото днес е немислимо да се занимаваш с каквото и да било и да те няма онлайн. Преди всичко обаче Нула32 е печатно издание и ние насочване усилията си основно натам – в интимността на отношението, което ти дава една красива вещ, каквато е списанието, във флирта на притежанието и колекционерския гъдел. Читатетелите ни добре знаят предимствата, които има хартията като носител и смятам, че те все повече ще бъдат ценени в епохата на дигиталното неспокойствие.

И: Има един скеч на Тутурутка, където раздават на селяни лаптопи и един се чуди дали ще може да оре нивата онлайн. Та и според мен така – интернет достига до хората и помага, алтернатива и някакво спасение за качествени медии като вас, като имаме предвид и ситуацията на пазара, но мисля, че все още отношението към виртуалния продукт не е такова, колкото към реалния. Надявам се никога да не се изравнят.

Имали ли сте възможности и предложения да предадете за пари принципите, на които държите и ако да – как успяхте да издържите на изкушенията?

И: Не се сещам. Хората, които го правят, се разпознават помежду си. Затова и може би не ни се е случвало. В момента „баницата“ в Пловдив е много голяма, гладните са безброй, ние пък ще идем да пийнем.

П: Между другото веднъж имаше едно подобно увъртяно предложение, но нямаше изкушение от наша страна. Не сме се виждали повече с този човек.

Когато заговорихме за журналистика – какви са наблюденията ви за медийната ни среда и в Пловдив, и в цяла България, за последните 2 години?

П: Тук можем да изговорим много клишета и за съжаление всички те ще бъдат верни, но сега ще пропуснем. Колкото и странно да прозвучи, засягаме тази тема в „Светломер“ – новия ни фотографски брой, и знаем, че на много хора няма да им хареса, но това е положението. Лично аз чувствам, че съм длъжен пред себе си за някои неща.

И: Съзнателно съм се изолирал от почти всички медийни канали. Нещо не ме кефят. Ако трябва да знам нещо, то някак ще стигне до мен. И в медийната среда, както във всичко – за да си печеливш, трябва да си масов. А да си масов е малко скучно.

Могат ли качествени и професионални, но все пак нишови и не толкова комерсиални медии като „НУЛА 32“, „Под Моста“ и редица наши съмишленици да променят тази среда?

П: Харесва ни да вярваме, че могат.

Какви са бъдещите ви планове?  

И: Искам да дочета петокнижието на Достоевски. Другото винаги е ставало без особени планове.

П: На мен ми предстои едно голямо пътуване на юг, което за момент ще ме отдели от НУЛА32, но само физически. Разчитам на Илия все пак да не забрави да си направи направи някой друг план, свързан с декемврийския брой. Нататък не знам. Играем мач за мач.