LIFE

Някъде в пустошта близо до нас

07.09.2020

Излязохме от София в един късен петъчен следобед и се понесохме с леко дизелово пърпорене по магистрала Тракия. Това се случва през веселия юли месец. По нищо не личи, че ще попаднем в пустош, олицетворяваща масовото обезлюдяване извън големите ни градове. В същото време около нас фучат изнервени шофьори, които току-що са приключили работа, натоварили са багажа, усмирили са децата и бързат безразсъдно към морето.

Ние обаче не бързаме. Крайната ни цел е близо, а настроението е приповдигнато. Отиваме на палатки край язовир Тополница. Желанието да изпълним дробовете си с чист планински въздух и да погълнем с очите си всички звезди от нощния небосклон, които са недостъпни в големия град, притъпява усещането за ненормалност по пътя от магистралата към мястото ни за къмпингуване. Набързо преминаваме през село Мухово, намиращо се край язовирната стена, намираме си готина поляна сред успокояващото дихание на бор от заобикалящата ни гора, разпъваме палатките, запалваме огън… една чудесна вечер е пред нас.

На следващия ден започваме да осмисляме защо пътят към село Мухово, който се вие през прекрасната планина, е разбит, а растителността отдавна е започнала да обгръща крехкото асфалтово покритие, което затруднява разминаването на два автомобила и налага шофьорите да бъдат особено внимателни. Същата гледка откриваме и след кратка разходка до селото. Все едно гледам снимки от град Припят. Почти няма жива душа по улиците, а децата липсват. За неналичието на училище не е нужно да се споменава. Все едно сме в ничия земя.

Оказва се, че и магазин за хранителни стоки липсва. За да си набавим нужното за следващата вечер, се налага да запалим колата и да отидем до намиращото се на 12 км от нас село Церово, което е в съседната област Пазарджик. Пътят до там е все така разбит и обрасъл в храсталаци. Но в Церово пейзажът е различен – магазини, училище, читалище… Улиците са почистени, на места с нов асфалт, а по тях срещаме хора.

Язовир Тополница, погледнат от язовирната стена; снимка: личен архив

И в Мухово срещаме хора, но малцина са местните. Колите пред малкото къщи в прилично състояние са с различни регистрационни табели от местните. Очевидно селото е завладяно от гражданите, които са си накупили ваканционни имоти на ниски цени или са наследници от големия град.

В противовес на щастието от красивата природа и чистия въздух това ни натъжава. Независимо, че Мухово е на по-малко от 100 километра от София, на един хвърлей от магистрала Тракия, то е изолирано от света в прегръдките на Средна гора. По данни на НСИ то е само с 61 жители през 2019 г. А някога през 1956 г. те са били 1589. За тази стряскаща разлика се оказва, че не демографската криза е главният виновник. През 60-те е построен близкият язовир и бързо селото се стопява до 398 човека. По-голямата част от него остава завинаги под водата.

Мухово се топи и съвсем скоро живот ще има от време на време, когато градските хора посещават вилите си. Това е необратимо. Но това не е единичен случай. Това се случва и с много други населени места у нас… и не само. Урбанизацията е неспирен процес в цял свят и независимо дали имаме демографски проблем или не, селата ще се изпразват. По данни на ООН през 2018 г. 55% от световното население живее в градовете, които през 2050 г. се очаква да бъдат обитавани от 68% от хората.

Пиша ги тези неща, които са затормозили акъла ми покрай нещо толкова приятно като къмпингуването, не защото искам да се изпада в меланхолия. Това би било пагубно, защото решението не е толкова просто. Политиката и икономиката са забравили селския човек, а в днешния свързан от технологиите свят просто няма как да набуташ един човек, свикнал с града, в някое безлюдно село. Няма как и да предумаш човека от село, че в града е зле. Той вярва, че не е така и всичко от малкия екран го ласкае, придърпва го към града, който вече има образ на обетована земя.

Поглед към язовира и източната страна на село Мухово; снимка: личен архив

Някои няма да се съгласят с мен и ще посочат демографската криза като основен проблем. Определено имат право. Но се сещам, пишейки тези редове, за филма „Селянинът с колелото“, за безплодните усилия на селянина Йордан, който вече живее в града със семейството си, да върне живота на село, като създаде работа като градската. На него му е тежко от опустялото му родно място, но никой от новите граждани не е въодушевен от идеята. Градът е самоцел и няма по-добро олицетворение на това от репликата от филма „Ние може да сме от село, но децата ни ще бъдат граждани!“. А не е като тогава да се е говорило за демографска криза.

Разбира се, всичко това е субективно и за някои чистият въздух и красивата гледка на планината са достатъчни. Но пък именно тази планина, на чиито чудеса се дивим и за които копнеем през досадните делнични дни, е всекидневно препятствие за местните. Това, което за нас е красиво, за тях е ежедневно предизвикателство. Затова не бива винаги да се отчайваме от обезлюдените села. Такъв е необратимият ход на нашето съвремие, който не се интересува от това на кого оставяме старите хора по селата и граденото от тях и от предходните поколения, че го обезсмисляме и пращаме в небитието, потапяйки се удобно в градския шум.

Така е трябвало да стане… до следващия обратен завой, който може да даде надежда за тези обезлюдени територии, по които страдаме. Защото нищо в нашия човешки свят не е вечно и винаги може да настъпи промяна. В случая друга освен положителна няма как да настъпи.  

Но едва ли можем ние да извършим промяната. Често се ядосваме и гледаме с апокалиптична тревожност към процеса на обезлюдяване и не си задаваме въпроса „Бих ли се върнал на село?“. Отговорът често е „Бих, но…“ и следват многобройни условия, които няма да се случат веднага и то в едно похабено място. Затова да не се натъжаваме. Да оставим това да вдъхновява поетите – единствените, които могат да изрекат правилните думи.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Цветелинка ЦветановаУикенд бягство: Красиво, по-красиво, най-красиво, язовир Въча22.08.2019

Още от Под Моста

Анна-Мария ПоповаУчилищата на бъдещето – с мисъл за устойчиво развитиеОбразование