Народен театър „Иван Вазов“ ни показва по-малко позната страна на своя патрон в една от първите си театрални премиери след края на изолацията. „О, ти, която и да си…“ с режисьор Бойка Велкова отдава почит не на гения и „патриарх на българската литература“, а на човека Вазов с неговите душевни трепети.

За вдъхновение на постановката служат събития в живота на поета и неговата любовна лирика, която остава на заден план в сравнение с емблематичните му творби, познати на всеки българин. Действителни и въображаеми образи от стихове и писма на Иван Вазов се срещат в текста на драматурга Мирела Иванова, за да създадат по-жив и цветен портрет на една легендарна личност.

Така нареченият „лиричен колаж“ се съсредоточава върху музите на поета, подтикващи го да създаде своята любовна лирика. Те първи го карат да пише още на 19-годишна възраст и продължават да го вдъхновяват до последните години преди смъртта му. Младежко, но и достатъчно зряло, за да въплъти Вазов през различни десетилетия, е присъствието на Ненчо Костов. Освен в ролята на поета, като разказвача в представлението той ни превежда през сцените, успявайки с лекота да преминава между двата образа.

От първата любов в лицето на Катерина през нещастния брак с Атина Болярска, вълненията със Зихра и Пелагия до последната любима жена на твореца – Евгения Марс, знайните и незнайни жени в живота на Вазов са изиграни от Радина Боршош, Параскева Джукелова, Биляна Петринска и Ева Тепавичарова. Всяка от тях впечатлява с по три героини в изпълнението си, с които спектакълът се прекланя пред обичта и женствеността като извор на вдъхновение.

Опитът с представянето на женски образи от „Пътят към Афродита“ помага на Бойка Велкова и в „О, ти, която и да си…“. Тук също са налице красиви режисьорски решения, въздействащо подчертани от музиката на Теодосий Спасов и хореографията на Мила Искренова, които заедно пресъздават издигането над ежедневното и телесното. Усещането за класичност е подсилено от комбинацията на черно и бяло в костюмите, дело на Нина Пашова. Те носят романтичния полъх от онази епоха, докато минималистичната сценография позволява на текста и многоликите изпълнения да изпъкнат на преден план.

Въпреки че засяга съкровена част от живота на емблематична личност, „О, ти, която и да си…“ не залага на сензационност, а с любопитство, но и уважение се опитва да отговори на въпросите кой е Вазов зад литературните шедьоври – не като икона, а като същество от плът и кръв. И успява – пред очите ни той засиява в друга светлина – като чувствителна и дори срамежлива натура, която лекува душата с писане, за да превъзмогне разочарованията, но и за да изживее любовта чрез стихове.

Встрани от сърдечните вълнения на поета, представлението позволява да научим повече и за социалната обстановка, в която е израснал той – ограничаван, от една страна, заради патриархалните норми, а от друга – следен под лупа от взискателното общество, което си позволява да се намесва собственически в личния живот на значимия общественик.

„О, ти, която и да си…“ се разгръща като деликатно и романтично изследване на Вазовата душевност и порядките в едно отминало време, което отстрани носи своята обаятелност, а за участниците в сложните му обстоятелства понякога е причина за страдание. На пръв поглед представлението е посветено на великия поет, но в основата му стои преклонението пред женската природа и съзидателна сила, носеща вечен живот на твореца и музите му. Върху основата от лирика, писма и спомени драматургията дописва какво би могло да се е случило. Без претенции за документалност, очарованието се крие в онази загадъчност, където истина се преплита с въображение – точно каквато е любовта понякога.