„Обратната страна” от Радостина Ангелова

09.08.2014

RADOSTINA„… най-страшните бури се вихрят под стиснати клепачи. Тези бури със сигурност убиват, само че по ужасен начин: постепенно.”

Винаги съм мислела, че голяма част от нещата в живота ни, ни откриват сами. Просто така. Без да ги търсим. Без да се взираме. Просто изскачат пред очите ни, намират си местенце вътре в нас и повече не си тръгват. И за едно нещо съм напълно сигурна, че е така- книгите.

Вижте още: „ВНЕЗАПНИ УЛИЦИ” – КРАСИВА РАЗХОДКА ИЗ НЕИЗМИНАТИТЕ ПЪТИЩА В ЖИВОТА

Срещата ми с „ Обратната страна” на Радостина Ангелова се случва винаги на път.  Отбелязвам страниците с еднопосочни и двупосочни билети в очакване да разбера какво ще се случи с Джули. Или Юлиана.  С Никола. Или просто с Ник. Със Стефан, който лети, докато пътувам. С Бела. С душите им. С вдъхновението и поезията, без която не можем.

„Никога не е било лесно. Но колкото повече остаряваш, толкова повече болката изглежда се увеличава. Като си млад – болка има само при раздялата. С възрастта болката се появява май още с влюбването – заради хилядите въпроси „за“ и „против“, заради неспособността да загърбиш рационалното и да се оставиш само на течението. Имаш вече какво да губиш – понякога семейство, понякога кариера, власт, пари, авторитет… все неща, към които си се стремял, преследвал си ги. А и в крайна сметка вътре в себе си знаеш, че пак ще се стигне до раздяла, която започваш да преживяваш едва ли не от самото начало.“

Третият роман на Радост Ангелова е истинска радост за мен. Билетите не достигат, за да отбележа всичко, което ме вдъхновява и впечатлява в тази книга, но не мога да спра. Завъртяна съм в думите, но не в лабиринт, а може би в лек танц, лек полъх, в леко течение на река. На това ми прилича „Обратната страна”. Пред очите ми непрекъснато изникват картини- представям си героите, поставям се на тяхно място, или просто си спомням. Защото търсейки вдъхновение, всички попадаме във водовъртежа на любовта. И може би много от нас са сами герои в тази книга.

„ Всяко живо същество, което расте на сянка, а се нуждае от слънцето, за да оцелее, се научава внимателно да се вслушва в света около себе си: да предугажда струпването на облаци, които носят градушка, да долавя повея на вятъра, който разстила килима на синевата и предвещава топлина и светлина. Защото сянката е постоянна, а слънцето трябва внимателно да се търси и да се къта за после, та ако ще само в свитите като карфица зеници.”

Вижте още: „НИЧИЯ” НА ХРИСТИНА ПАНДЖАРИДИС – ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ЛИ Е ДА СМЕ ЩАСТЛИВИ?

От  страхотната постановка на Яна Борисова- „Хората от Оз”, никога няма да забравя думите-        „ Ние често бъркаме радостта от находката, че си срещнал някого, който те вдъхновява, с любовта…” и четейки романа, често си ги повтарям. Тук главната героиня Юлиана изведнъж се оказва  във виртуален любовен четириъгълник, включващ стар приятел  от студентските ѝ години – Ник, неговата любима Изабела и собствения ѝ, често отсъстващ съпруг Стефан. Докато ставаме свидетели на сбижаването й с Ник, тя участва в международен турнир за поезия, заради който се нуждае от непрекъснато вдъхновение. Но Ник също е писател и търси вдъхновение, за да продължи романа си.

„ Реши ли животът да гръмне, прави го внезапно- като цунами, за което системите по брегова охрана не са подготвени. Някъде в дълбокото се случва онази неповторима алхимия, резултатът от която е непредвидим: не се знае дали ще създаде злато или ще изгори до кост. Тътенът пристига само един птичи размах преди взрива и широко отворените зеници запечатват всеки миг от тук нататък, но мозакът отказва да запомня. Отказва, а сънят и безвремието го оборват.

Стилът е лек, без да тежи, без да досажда ни превежда през света на двамата герои, през техните мисли и емоции. Поезията е скрита в ъгълчетата на стаята и само чака да я видим, да отворим очите си за нея. Тук героите са непрекъснато лутащи се между едната и другата крайност, между любовта и отрицанието, между убедеността един в друг и съмнението. И точно когато са най-сигурни, се съмняват най-много и обратно. Обратната страна на картата е тази, която никога не виждаме, която винаги забравяме. А всичко има две страни, най-малко.

И може би, откривайки другите, най-лесно откриваме себе си. Но тук  всичко се оказва една мечта, блян, илюзия. И както често става с мечтите, когато те са пред вратата ни, разбираме, че не са това, което търсим. Или просто бягаме от сбъдването като деца. Защото няма по-противоречиво същество от човека. Това, от което бяга, е това, към което тича, „ … това, което те разплаква, е това, което те спасява”, пише Виолета Христова.

Харесва ми разделянето на книгата на глави, разглеждащи дните и нощите на героите, озаглавени Сутрин, Вечер, По-късно,а също и Тя, Той, Денят преди, Денят след. Забележително е преплитането на ежедневието със силно поетичните текстове, които са едно прозаично отражение на стихотворенията, с които Юлиана участва в поетичния  конкурс. Любиринтено, Пясъчно, Валсово, Крехко, Извинително, Сигурно, Въпросително, Финално са сякаш етапите, през които преминава човек, за да открие себе си, етажите, които изкачва, за да достигне душата си.  Проза и поезия непрекъснато се преплитат, наистина както в живота.

Тази книга ни припомня колко е важно да дисциплинираме ума си, за да позволим на сетивата да действат, между чашата чай и земетресението, отвън или вътре в нас. И за това, че всяко отложено „обичам те” може никога да не достигне адресата си. А какво се случва- остава сами да решим. Аз избирам щастието за Юлиана. И за Ник. Ако има щастие.

Моята оценка в Goodreads:
222314141

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Йорданка ВеселиноваДуми за любов: 14 февруари или денят на Христо Фотев14.02.2020

Още от Под Моста

Деница Димитрова„О, ти, която и да си…“: спускане в сърцето на ВазовТеатър