Откъс от “В името на Отца и Сина и Светия роман” на Мурат Гюлсой

ЕВРОПЕЙСКИ ПРОЕКТ ПАРАДОКС

Превод: Азиз Шакир Таш, Сибел Мустафа

НА ВЛИЗАНЕ В ИНТЕНЗИВНОТО ОТДЕЛЕНИЕ МИ ДАДОХА ДА ОБЛЕКА СВЕТЛОСИНЯ ПРЕСТИЛКА. Сложих си шапка и калцуни. С неприсъщ омекнал глас полицаят ми каза, че ще ме изчака отвън. Не бях ли вече свободен? Откъде накъде не се отделяше от мен? Не бях в състояние да си отговоря. От една страна, болката пълзеше от дясната част на лицето ми към черепа, а от друга, бях уморен, влачех се с последни сили към интензивния сектор. Очите на Асена бяха затворени. Лицето ѝ – покрито със синини. Едната ѝ ръка и краката ѝ бяха превързани. Тънки тръбички, влизащи в тялото ѝ през носа, вените на ръката и други невидими места, я свързваха със света. Това бе състоянието, което наричаха „на косъм между живота и смъртта“. Сякаш се намирах в разказа си за комата, която някога бях проучвал и описал. Моят герой обаче не само не излизаше от комата, но и ненадейно поглъщаше реалността около себе си. Когато се доближих до леглото, докторът се наведе до ухото на Асена и меко произнесе името ѝ. Асена леко отвори очи. Лявото ѝ око беше кървясало.

– Много си смешен.

Това бяха първите ѝ думи, изречени с изключително сух глас… Сочеше шапката на главата ми с очи. Лекарят се отдалечи. Аз се усмихнах. Горчива усмивка.

– Какво се случи, Асена?

– Полетях. Но не успях да кацна.

v-imeto-na-ottsa-i-sina-i-svetia-romanВместо да стоя, без да знам какво да кажа, се протегнах да уловя ръката ѝ, но заради захванатия за пръстите на едната ѝ ръка сензор с формата на щипка и системата, която минаваше през другата ѝ ръка, успях единствено да докосна пръстите ѝ.

– Казах на полицията, че беше злополука, и всъщност не е лъжа.

Слушах много внимателно. Преглъщаше трудно. Езикът ѝ сякаш се преплиташе под въздействието на лекарствата.

– След теб дойде Емир. Исках да му обясня някои неща.

Значи всичко, което ми каза полицаят, е истина.

– Казах му истината.

Асена ме погледна така, сякаш не знаеше как да ми поднесе истината. Слушах, без да се издавам, че вече знам.

– Емир не ми е брат, а син.

С кървясалото си око гледаше как ще реагирам. Нямаше смисъл да се правя, че не знам.

– Знам.

Кървясалото око уплашено се ококори.

– Откъде знаеш?

– Майка ти е разказала на полицията.

Сякаш някъде вътре в нея се заби острие. Лицето ѝ се сгърчи от болка.

– Олеле!

– Не се притеснявай, не успяха да открият Емир.

– А ти откъде знаеш?

– Бях арестуван.

Кървясалото око се насълзи.

– Защо?

– Видели са телефонните обаждания. Говорила си последно с мен. И аз бях този, който дойде последен у вас онази вечер.

– Емир дойде след теб.

Понижих глас и за да ѝ подскажа, че полицията е навън, се приведох напред.

– Това не съм го казвал на полицията.

Асена стисна ръката ми с ръката, върху която беше абокатът за системата ѝ. Уплаших се, че иглата, която кротко си седеше във вената ѝ, ще се премести, прилоша ми.

– Благодаря ти. Пази го, моля те. Той е много нещастно дете. Аз съм виновна за всичко.

Лекарят дойде при нас. Погледна монитора. Мисля, че нямаше нищо притеснително, поне нищо не каза.

– Да си починем ли вече малко, Асена?

– Още малко, моля Ви…

Когато лекарят се отдалечи, тя започна набързо да разказва:

– Като му казах истината, побесня. Как съм могла да скрия нещо такова от него… Каза, че съм откраднала живота му. Никога няма да ми прости… Каза, че не иска да ме вижда нито като сестра, нито като майка. Обиждаше ме. Бяхме на терасата. Много се ядосах. Зашлевих му шамар. И той ме удари. За миг загубих равновесие. Изгнилата част от решетката на терасата се измъкна от мястото си под тежестта ми. След това се оказах на земята.

– Заболя ли те много?

– Нищо не усетих. Не е много високо, знаеш. Полетът бе кратък. Само ужасният шум от сблъсъка. Толкова. Като отворих очи, бях тук. Първо дойде един цивилен полицай. Зададе ми няколко въпроса. Пита ме за теб. За Емир. Казах, че беше злополука, но май не ми повярва. Казах им да те намерят. Но те и без това са те прибрали… Моля се горещо повече да не се занимават с моя случай. Емир сигурно е съсипан от разкаяние…

– Не се притеснявай. Не мисля, че полицията ще настоява да продължи разследването. Дори ще са доволни, че е приключило.

Не знаех как да я попитам, но откакто бяхме дошли в болницата, в главата ми се въртеше само едно. Въпросът дали аз съм бащата на Емир. Макар и малка, имаше вероятност за това. В момента, понеже все още не бях попитал, хем бях бащата на Емир, хем не бях. „Бащата на Шрьодингер“. А ако наистина съм му баща? Бях ли готов за роля в подобна история: мъж в криза на средната възраст един ден научава, че е баща на проблемен деветнадесетгодишен младеж. Кошмарна ситуация. Ако наистина съм му баща, не трябваше ли досега да ми го е казала? А може би искаше сам да разбера.

– Асена, може би не е най-подходящият момент, но може ли да те питам нещо?

– Питай, разбира се.

Преглътнах.

– Кой е бащата на Емир?

Върху лицето ѝ се появи тъжна усмивка. В момента, в който я попитах, вече съжалявах, че съм го направил. Бях разбрал, че какъвто и да е отговорът на въпроса ми, ще ме заболи. Но бях длъжен да попитам. Не се чуваше нищо друго, освен звукът от монитора до главата ѝ. Като ехо на капеща в пещера вода. Поемайки дълбоко дъх, Асена ме погледна в очите.

– Кой може да бъде според теб?

Това означаваше, че съм аз ли? В очите ѝ се долавяше нежност. Лека болка. Тъжна усмивка върху лицето ѝ.

– Кой?

– Тео…

Тео! Името се бе изтръгнало от дълбините на сърцето ѝ и бе излязло като съскане от устата ѝ…

– Вечната ми любов. Бях решила на всяка цена да родя дете от него. Дори да бях сама…

Слепоочията ми пулсираха. Отново се бях върнал в изходно положение. Каква работа имах аз в тази история? За да не забележи страшното разочарование, което преживявах, отпуснах всички мускули на лицето си, поех дълбоко дъх. Кой друг можеше да бъде? Колко съм глупав! Във филма на Асена аз съм просто статист. Защо ми беше толкова трудно да проумея това? Тъкмо сега ми се прииска да пийна някакъв алкохол. На секундата. Спешно. Асена облиза пресъхналите си устни.

– Беше много странно, знаеш ли?

– Кое беше странно?

– Била съм в кома толкова часове. Нищо не почувствах… Тоест само огромна празнота. Но точно преди да се събудя, сънувах кратък сън. Много ясен сън. Затова го помня. Един възрастен мъж…

Опитах се да залича следите на удара, получен преди малко, обръщайки го на шега.

– Да не е бил дядо с бяла брада?

– Нямаше брада. Но ме хвана за ръката. Усетих как ме издърпва от онази тъмнина. Сякаш ако не беше той, нямаше да успея да се събудя.

Слушах разказа на Асена, но продължавах да мисля за Тео. Самосъжалявах се, такъв нещастник бях. Как можах да си представя нещо подобно? Та дори да беше забременяла от мен, тя нямаше да го роди! Какво бях аз за нея? Едно нищо. Стар приятел. Резервен играч. Глупакът от резервната скамейка. Как го каза: вечната ми любов! А ти кой си: вечното нищо. Ти си моето нищо. О, да, и такива стихове на Атилла Илхан четях, след като правехме любов. Аз мислех за нея, а тя – за Тео.

Проклета. Проклета. Проклета бъди.

Осем

ЕТО ЧЕ ОТНОВО СМЕ НА СТАРТОВА ПОЗИЦИЯ, КЪТМИР. ДВАМАТА СМЕ САМИ В „АШИЯН“…

Всъщност трябва да си имам такава снимка. Сутрешните разходки, толкова важна част от живота ми, не са документирани по никакъв начин. Снимката може да изглежда така: аз, седнал на пейка както сега, а Кътмир, вместо да обикаля и да души наоколо, седи прилично до мен. И двамата наблюдаваме преминаващ през Босфора стар товарен кораб. Снимката е в сиви тонове, студена есенна сутрин е. Няма никого наоколо. Може би в далечината се вижда подобен на призрак рибар. Аз съм с дебелото си моряшко палто. Не нося шапка на главата, подстриган съм късо. Брадата ми е прилична. А сега в топлата майска утрин косата и брадата ми се сливат, изглеждам ужасно.

Когато излязох от болницата, чух сутрешния езан. Беше ясно, че с прибирането си трябва веднага да изведа Кътмир на разходка. Той моментално донесе каишката си и я остави пред краката ми. Явно Зелиха не беше забелязала отсъствието ми снощи. Умният ми приятел е издържал толкова дълго, без да се изходи из къщата. На бегом дойдохме дотук. Наблюдавахме разбуждането на града. Увеличаващите се автомобили, магазините, които отваряха врати, автобусите, които се препълваха все повече…

Въпреки че часът е почти девет, Мерве и Робин ги няма. Когато си тръгвах, Асена почти се унасяше в спокоен сън. Падането беше тежко. Бръкнах с ръка в джоба си. Извадих малкото жълто лепящо се листче. Тайнствената врата се отвори. Падането беше тежко. Вълкът се изгуби сред мъглата. Понеже се бях фокусирал върху въпроса за Емир, когато Асена ми разказа историята, не ѝ обърнах особено внимание и се пошегувах, но въпросният старец с бяла брада спокойно можеше да бъде дядото на Мерве. Ако е така, сънищата, които сънувах, докато бях задържан, и всичко, което бях направил в тези сънища, беше свършило работа, бях спасил Асена. Страхотен разказ. Ето че се случи нещото, което винаги съм искал, случи ми се нещо фантастично. Докато пътувахме взаимно между сънищата си, с общи усилия бяхме успели да спасим жената в кома. Колко хубаво! Може ли да се каже, че съм си изплатил дълга към любимата от младежките години? А-се-на, огън за слабините ми! Ех, като човек, вече освободил се от всички морални задължения, спокойно мога да си псувам на воля… Жената, която отрови младините ми, тоест не само младините ми, а целия ми живот! А-си-а-на, вълчица, която поглъща, унищожава, разкъсва… Името ѝ подсказва вълчия ѝ нрав. Защо ли си мислим, че вълчицата постоянно кърми, трябва и да изяде някого, нали? За да има мляко… Да може да кърми Теовците.

Вече исках да затворя страницата с Асена завинаги. Най-малкото не исках да трови живота ми отсега нататък. Всеки път, когато Зелиха се взира в утайката на кафето и в измислената от нея история казва „Виждам жена“, в съзнанието ми да не изплува първо лицето на Асена. А това на Мерве например. Бях решил, като дойде, да настоявам да се запозная с дядо ѝ. Но я нямаше. Погледнах Кътмир, изглеждаше като пълен непукист.

– Много странно говориш в сънищата ми, Кътмир.

– Бау.

– Не, не „бау“, доста тежки разговори провеждаме. С лула в устата си… Като истински терапевт…

Кътмир стана и започна да клати опашка.

– Седни, седни… Слушай какво ще ти кажа… В сънищата ми казваш много смислени неща. Че всичко в сънищата ми е отражение на собствената ми същност ми е ясно, но… Все пак… Как се получава така да говоря по начин, какъвто не бих използвал в обичайни условия? Влизаш в сънищата ми, символизирайки разумната ми страна, дотук добре, но… Тази разумна страна в нормални условия къде точно се намира? Ако всичко е така, както изглежда…

От дългия ми монолог на Кътмир му доскуча, той обърна глава и отново се загледа в далечината. Насочва вниманието си натам, където има движение. Нервната му система е елементарна. Има сензори, чувствителни на движение, звук и светлина. Това е. Скоро японците ще сътворят копие на Кътмир и такива вече ще си ги купуваме. Няма да умират. Ще снимаме на видеоклип особеностите му и ще го изпратим, Sony ще произведе клонинг и ще ни го достави. И гаранционен срок ще си има.

– Елементарни живи същества сме, Кътмир. Прекалено елементарни… Нервна система. Всичко се свежда до това. Невронните връзки, които изграждат „Матрицата“.

Може би си измислям всичко това. Все едно сънувам. Има и такава вероятност, разбира се. Един от образите, които съгражда в мечтите си бавно полудяващият мъж. И без това не са ли прекалено странни, за да са истински Мерве – кандидатката за Лолита, и дядо ѝ, който се разхожда в света на сънищата? А и всичко останало: Асена, Емир, сбиването в бара, задържането ми в полицията, сънищата, които сънувах там…

Пулсирането на мозъка ми сякаш никога няма да спре.

Както е тръгнало, може да се окаже, че и Кътмир е измислен герой. Това, че аз съм си аз, също започва да става твърде съмнително. Солипсизъм ли се наричаше това? Но не, моето е нещо повече. При солипсизма най-малкото има налице съществуващ разум. Съмнявам се, че имам разум. Мъж, залутан сред илюзии и отражения. Жалко същество, което се държи за реалността благодарение на това брадато куче.

Слабо и тъжно гласче прошепна името ми. Обърнах се. Мерве! Лицето ѝ бе засенчено, защото стоеше между мен и слънцето, но въпреки това виждах, че плаче. Бързо се изправих.

– Какво се е случило, Мерве?

Зарови глава в гърдите ми.

– Дядо…

 

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to