Издателство „Парадокс“ представя проекта „Мислещата литература: социалната, културната и човешката отговорност на писането“

Откъс от: „Седмата функция на езика“ на Лоран Бине
Превод: Владимир Сунгарски

    Животът не е роман. Поне ви се ще да вярвате в това. Ролан Барт върви нагоре по улица „Биевр“. Най-големият литературен критик на ХХ век разполага с всички причини да бъде уплашен в най-висока степен. Майка му, с която той бе поддържал твърде прустовски отношения, е починала. А лекционният му курс в Колеж дьо Франс, озаглавен „Подготовката на романа“, се оказа провал, който той не може да не признае: през цялата година вероятно е говорил на студентите си за японско хайку, за фотография, за означаващо и означаемо, за Паскалови развлечения, за сервитьори, за халати или за местата в лекционната амфитеатрална зала – за всичко, с изключение на романа. И така вече три години. И определено знае, че самата лекция е просто маневра за протакане с цел да отложи началото на написването на един истински литературен труд, което ще рече, да отдаде заслуженото на свръхчувствителния писател, който дреме вътре в него и който, според всеобщото мнение, е започнал да напъпва в неговите Фрагменти на любовния дискурс, вече превърнали се в Библията на читателите под двадесет и пет годишна възраст. От Сент-Бьов до Пруст, но вече му е време да се промени и да заеме заслуженото си място в пантеона на писателите. Мама умря: откакто той написа Нулева степен на почерка, кръгът е затворен. Часът настъпи.

    Политиката, да, да, ще видим тази работа. След пътуването му до Китай не може да се каже, че е кой знае какъв маоист. Същевременно не това се очаква от него.

    Шатобриан, Ларошфуко, Брехт, Расин, Роб-Грийе, Мишле, Мама. Любовта на едно момче.

    Питам се дали по това време вече ги има навсякъде из квартала магазините за спортни стоки „Вийо кампьор“.

    След четвърт час ще е мъртъв.

    Сигурен съм, че на улица „Блан-Манто“ нещата за хапване са били хубави. Предполагам, че при такива хора добре си се хапва. В Митологии Ролан Барт декодира съвременните митове, издигнати от буржоазията в нейна собствена възхвала, и наистина се прочу именно с тази си книга; всъщност в известна степен точно буржоазията стана източник на богатството му. Но това беше дребната буржоазия. Едрият буржоа, който се поставя в услуга на народа, е твърде особен случай, заслужаващ внимателен анализ; ще трябва да напише статия по въпроса. Тази вечер? Защо не веднага? Не, първо трябва да разпредели диапозитивите.

    Ролан Барт забързва крачка, без да забележи каквото и да било от непосредственото си обкръжение, а уж е наблюдателен по рождение, уж професията му е да наблюдава и анализира, уж е прекарал целия си живот в проследяването на всички знаци. Той не вижда наистина нито дърветата, нито тротоарите, нито витрините, нито колите по булевард „Сен-Жермен“, който познава наизуст. Вече не е в Япония. Не усеща хапещия студ. Едва долавя уличния шум. Донякъде нещата са като алегорията с пещерата, само че наопаки: светът на идеите, в който се е затворил, замъглява осезаването му на материалния свят. Около себе си вижда единствено сенки.

    Причините, които изброих, за да обясня притесненията на Ролан Барт, са засвидетелствани от Историята, но ми се ще да ви разкажа какво наистина се случи. Този ден умът му е другаде, не е само заради мъртвата му майка, нито заради неспособността му да напише роман, нито заради нарастващото и дори, мисли си той, необратимо охладняване на момчетата. Не казвам, че не мисли за това, не се съмнявам в качеството на обсесивните му неврози. Но днес има нещо друго. По отсъстващия поглед на човека, който е потънал в мислите си, внимателният минувач ще съумее да разпознае това състояние, което Барт не вярваше, че ще изпита някога отново: възбудата. Не е само майка му или момчетата, или призрачният му роман. Има я и libido sciendi, жаждата за знание, и с нея събудената отново високомерна перспектива да революционализира човешкото познание и може би да промени света. Дали докато мисли за теорията си, пресичайки улица „Екол“, Барт се чувства като Айнщайн? Сигурното е, че не е особено внимателен. Остават му да измине още няколко десетки метра, докато стигне до кабинета си, когато го блъсва камионетка. Тялото му издава матовия, характерен, ужасен звук на плът, удряща се в тенекия, и то се изтъркулва на платното като парцалена кукла. Минувачите подскачат. В следобеда на 25 февруари 1980 г. те няма как да узнаят какво се е случило току-що пред очите им, а и си има причина за това, понеже и до ден днешен светът е в неведение за истинската история.

2.

    Семиологията е много странна работа. Именно Фердинан дьо Сосюр, основателят на лингвистиката, пръв я предусеща. В своя Курс по обща лингвистика той предлага да „се положат основите на наука, изучаваща живота на знаците в рамките на обществения живот“. Само това. И добавя, сякаш задавайки насока за тези, които биха се захванали с тази задача: „Тя ще формира част от социалната психология и в резултат на това и на общата психология; ще я наречем семиология (от старогръцкото семейон, знак). Тя ще ни покаже в какво се състоят знаците, какви закони ги ръководят. Понеже още не съществува, не може да се каже в какво ще се превърне; но тя има право на живот, мястото й е предопределено. Лингвистиката е само част от тази обща наука, законите, които семиологията ще открие, ще са приложими спрямо лингвистиката и по този начин тя ще се окаже свързана с една ясно определена област от човешките постижения“. Бих искал актьорът Фабрис Люкини да ни прочете отново този пасаж, наблягайки на думите, в което е наистина добър, за да може целият свят да долови ако не смисъла му, то поне цялата му красота. Гениалната интуиция, почти неразбираема за съвременниците му (лекцията се състои през 1906 г.), един век по-късно не е загубила нищо от своята мощ, както и от неяснотата си. Оттогава ужасно много семиолози се опитват да предложат едновременно по-ясни и по-подробни определения, но си противоречат един на друг (понякога без сами да си дават сметка за това), объркват всичко и накрая успяват само да удължат (и то едва-едва) списъка със знаковите системи, убягващи на езика: правилникът за движение по пътищата, международните морски сигнални флагове, номерата на автобусите, номерата на хотелските стаи се добавят към военните чинове, азбуката на глухонемите… И горе-долу това е всичко.

    Постничко с оглед на първоначалната амбиция.

    Погледната под този ъгъл, семиологията, вместо да бъде разширение на областта на лингвистиката, сякаш се свежда до изучаването на груби праезици, далеч не толкова сложни и следователно много по-ограничени от който и да било език.

    Но всъщност не е така.

    Не е случайно, че Умберто Еко, болонският мъдрец, един от последните все още живи семиолози, толкова често се позовава на великите и значими открития в историята на човечеството: колелото, лъжицата, книгата… Съвършени сечива според него, и то с ненадмината ефикасност. Всичко това действително предполага, че семиологията наистина е едно от най-важните открития в историята на човечеството и едно от най-могъщите сечива, някога изковавани от хората, но нещата стоят донякъде като с огъня и атома: в началото не се знае много-много за какво служи това, нито пък как да се използва.

3.

    Всъщност той не умря четвърт час по-късно. Ролан Барт лежи неподвижно в канавката, а докато от тялото му се разнася хриптене и умът му потъва в безсъзнанието, вероятно насичано от главозамайващи хайку стихове, Расинови александрини и Паскалови афоризми, той чува – това е може би последното нещо, което ще чуе, казва си (със сигурност си казва) – виковете на някакъв паникьосан мъж: „Хвъррли се под колелата ми! Хвъррли се под колелата ми!“. Какъв ли е този акцент? Около него минувачите, съвзели се от вцепенението си, се струпват и приведени над бъдещия му труп, обсъждат, анализират и пресмятат:

   – Трябва да повикаме „Бърза помощ“!

   – Няма смисъл, видяна му е сметката.

   – Хвъррли се под колелата ми, вие сте свидетели!

   – Изглежда кофти ударен.

   – Бедният човечец…

   – Трябва да намерим телефонна кабина. Кой има монети?

   – Дорри нямах врреме да ударря спиррачката!

   – Не го пипайте, трябва да изчакаме лекарите.

   – Дръпнете се! Аз съм лекар.

   – Не го обръщайте!

   – Аз съм лекар. Още е жив.

   – Трябва да известим семейството му.

   – Бедният човечец…

   – Познавам го!

   – Самоубийство ли е?

   – Трябва да разберем кръвната му група.

   – Това е клиент. Всяка сутрин идва при мен да пийне чашка вино.

   – Е, вече няма да идва…

   – Пиян ли е?

   – Мирише на алкохол.

   – Чашка бяло винце на бара, всяка сутрин, от години.

   – Това не ни помага за кръвната група…

   – Прресече, без да гледа!

   – Водачът трябва да владее превозното си средство при всякакви обстоятелства, такъв е законът тук.

   – Всичко ще се нареди, стига да имате добра застраховка.

   – Ама бая точки ще му вземат.

   – Не го докосвайте!

   – Аз съм лекар!

   – Аз също.

   – Ами захващайте се с него тогава, аз отивам да викна лекарите от Бързата помощ.

   – Тррябва да доставя стоката си…

    Повечето езици по света използват предноезичното р, за разлика от френския, който преди около триста години е възприел задноезичното. Нито немският, нито английският използват върха на езика за р-то. Не е италиански, нито пък испански. Португалски може би? Действително е леко гърлен, но фразирането на човека не е нито достатъчно носово, нито достатъчно напевно, всъщност дори е доста монотонно до степен, че трудно се долавят трептенията, издаващи паника.

    Руски, като че ли.