Литература

Палитра от емоции в „Процедурата по забравяне на човек“ от Антония Атанасова

14.11.2018

Заглавието на сборника с разкази и кратки прози „Процедурата по забравяне на човек“ (издателство Scribens, 2018) на пръв поглед звучи някак любовно, дори нежно. В съзнанието възниква образ на наръчник, съдържащ странични занимания, лекуващи разбито сърце: разходка в парка, добра книга за лоши дни, вечер под завивките и романтична драма, завършваща с раздяла, в компанията на чаша червено вино или просто кутия с ванилов сладолед XXL размер. Сълзлива мимолетна емоция и ново зареждащо начало на сутринта.

Не, поне в никакъв случай, когато става въпрос за творба на Антония Атанасова.  Порцията реалност е сервирана сурово, а съдържанието ѝ се приема на бавни хапки. Засегнати са важни социални теми, както и чисто човешки мисли, тревоги и копнежи. Пътуваме във времето, престоят ни в миналото се оказва по-дълъг. Виждаме живота и смъртта през повече от две очни ябълки, понякога ги оставяме у дома, че натежават.  Паралелни светове стряскат и привличат едновременно, а този на сънищата приканва с отворени обятия при едно условие – да държим близо до леглото си тефтер, за да не забравим видяното.

Страниците са пропити с кървящо мастило и миризма на дюли, носеща се измежду редовете до самия край. Есенно е, уютно и някак носталгично. Лабиринтът от бразди по лицето на старец се пълни със сълзи, а мисълта за пропуснатите възможности е с нас до сетния ни дъх. Разбира се, не липсват и любовните фрагменти при това в различни аспекти. Срещата с любимия човек почти винаги натъжава от спомени, а невъзможността за съществуването ѝ води до крайности. Фобии изскачат зад всеки ъгъл, а водата капе ли капе…

Хаосът е пълен, но дори и в него не липсва доза хармония. Пъзелът от имена, послания, образи и натрупвания се носят към читателя плавно, без излишък в точно определения от автора ред. Разказите прочетени в друга последователност добиват съвсем различен характер, историята се пренаписва. Има теми и общности, които не бива да се откъсват едни от други. Корицата и илюстрациите в сърцевината са дело на Антонина Георгиева, която умело успява да пресъздаде в черно-бялата гама ключови образи от творбите. В края на 13 страница е поставена рисунка на Евелина Владова, която представлява витаещ в тъмнината космонавт като една „Моно“ частица в необятното (каквото е и заглавието на дебютния роман на авторката) с надпис върху скафандъра „Всичко, което обичам е далеч“. Близостта между хората е оскъдна, „Чедата на 21 век“ говорят все повече и по-малко изслушват, търсят бляскавото и не оценяват истинското. Лягат сами, будят се още по-сами, оплитат се в нишката на мрежата и забравят да живеят. Оставят след себе си само пустош и следвоенна трева, рядко мислят за последиците, всъщност изобщо. Плашещата реалност скърца със злокобни зъби и подсказва за настъпването на края.

Перото на Антония Атанасова оставя дълготраен белег, особено след втория цялостен прочит на сборника, когато всички евентуални спънки по пътя са изгладени и доизяснени. Написаното понякога обърква, кара те да се връщаш отново и отново в самото начало, сграбчва те с големи мечешки лапи и не те оставя, докато не осъзнаеш смисъла и на финалния ред. Друг път посланието е като отворена карта, стига да пожелаеш да се гмурнеш в пътешествието, криещо се в нея. Стилът на писане не се побира в рамка, той несъмнено е многопластов и експериментален. Специфичен в разказите е и саундтракът към тях – симбиозата между литература и музика подсилва посланията в книгата многократно. Действието се избистря, идеята отива на първи план, а меломаните могат да ликуват.

„Процедурата по забравяне на човек“ е книга, която трудно би могла да потъне в „забвение“ – ефектът е постигнат. „Човекът“ въпреки всичко все още обитава орбитата на съзнанието, но понякога пребиваването му там не вреди, стига ситуацията да бъде преодоляна на фона на катаклизма, наречен живот и отвъд него.


Автор: Деница Събева

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Стажанти на "Под Моста"„Прогонените гении на България”28.07.2016

Още от Под Моста

Боян СимеоновКак отидох в Исландия с палатка, но спах в колатаLIFE