Филмовата есен по киносалоните в цял свят получава голяма пъстроцветна инжекция тази седмица под формата на „Пан“ на режисьора Джо Райт. Райт, известен дотук с адаптациите си на литературни класики като „Гордост и предразсъдъци“, „Изкупление“ и „Ана Каренина“ (всички с участието на Кийра Найтли), тук пренася пищния си стил в приказния жанр и обичаната от поколения читатели Невърленд.

Комбинацията е печеливша на визуално равнище. Райт създава прекрасни картини, както в Англия в средата на XX век, така и във фантастичната Невърленд с нейните чудати обитатели и пейзажи. На този фон изпъкват и многобройните поддържащи персонажи в историята, всеки от които е поверен на съвършено точния актьор или актриса за ролята. Достатъчно показателен е ефектът, който възпроизвежда гротескната директорка на приюта за сираци, в който живее главният герой Питър, за да стане ясно, че кастинг агентът, ангажиран с филма, си е свършил работата пределно добре.

Каква история всъщност разказва сценарият тук? Да, лентата се казва „Пан“ и главният герой носи името Питър, но това не е адаптация на класическата пиеса за прочутия герой, нито римейк на анимацията на „Дисни“ от 50-те години. Вместо това сюжетът представлява предисторията на прочутия герой, оставен от майка си в приют по време на Втората световна война и отведен в Невърленд със съдбовна предопределеност.

Тук злодеят Хук все още е млад красавец с две очи и два крака, изигран от Гарет Хедлънд, който на практика прави малко изтъркана имитация на Харисън Форд от 80-те години. И всъщност не е злодей, а дори се изявява като бащинска фигура на главния герой, спасявайки го в много напечени ситуации и показвайки му циничния си, практичен поглед върху живота. Налице е и неговата принцеса Лея, която тук е принцеса на Невърленд, казва се Тайгър Лили и се играе от Рууни Мара, която без усилия се справя със стереотипния персонаж, който е доста под нивото на доказаните ѝ актьорски способности.
Съвсем логично малкият Питър допълва триото, заемайки функцията на Люк Скайуокър – идеалистичен млад герой, избраник на съдбата, орисан да спаси Невърленд от злокобните намерения на антагониста в историята. Тринадесетгодишният Ливай Милър също се справя на ниво с образа на главния герой. Фактът, че в неговото представяне Питър Пан е хуманизиран и изобразен като съвсем нормално малко момче, смазано от големите очаквания към него, копнеещо за приключения и тъгуващо за майка си, вероятно няма да се хареса на литературните пуристи, свикнали с класическия образ на Питър. Но при всички положения подобен художествен избор е оправдан, тъй като главният герой в действителност се оказва нищо неподозиращо дете, хвърлено в ураган от драматични обстоятелства, и образът му на безразсъден и леко откачен мечтател предстои да бъде изграден в евентуално продължение (каквото надали ще има, предвид катастрофалните финансови постъпления).

Приказният злодей тук е Черната брада в роля, написана като ексцентричен, самовлюбен и озлобен герой на Джони Деп във филм на Тим Бъртън или на ‘Disney’. Само че през последните години Деп регистрира серия от финансови провали в иначе звездната си кариера и затова студиото е решило да повери въпросната роля на Хю Джакман. Големият актьор със сигурност е най-забавното, интересно и привлекателно нещо на екрана, излъчващ нарцисизъм, злобна целеустременост и склонност към хумористични коментари в ролята на Черната брада. Неговата полярна противоположност е ефирно красивата Аманда Сийфрид, която се появява като майката на Питър Пан в точно две сцени – и в двете зрителят потръпва от неудобство при изкуствено произнесените ѝ, безкрайно изтъркани реплики.
Под качествената режисура на доказано име в професията и с чудесен актьорски състав „Пан“ изпълнява самопоставената си мисия съвсем точно и предава нужните послания на целевата си аудитория, съставена, разбира се, предимно от деца. Филмът е развлекателен и дори успява да достигне няколко забавни момента. Остава безкрайно болезненият въпрос кому е притрябвало да гледа предистория на Питър Пан и псевдологично разяснение на една от най-обичаните митологии в историята на наративните изкуства! Именно липсата на отговор на този въпрос най-лесно може да обясни преобладаващо негативните критически отзиви и пълната липса на зрителски интерес към филма. На редовния посетител на киносалона не му се струва толкова трудно да помоли за малко повече качество при присъствието на ленти като „Сикарио“ или „The Walk: Живот на ръба“ в текущия репертоар.